Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
— Такива щяха да бъдат нашите биологични роботи! — каза той. — Ако се бяхме заели наистина да ги създадем…
Още първата седмица „Фортуна“ ни донесе от „Аякс“ богат запас от земни продукти. Ние, разбира се, предадохме храната на нашия ресторант, а Кастело с удоволствие се съгласи да ги посвети в тайните на земната кухня. Нашите свински пържоли на тиган изключително им харесаха. Макар да се нахраниха мълчаливо и сдържано както винаги, явно личеше тяхното задоволство. Те ни го изразиха и с думи. Напълно ги разбирах — еднообразната храна навярно
— Ще ви го покажа! — предложи Сеймур.
— Живо? — попитаха те с някакъв особен интерес и напрежение.
— Не, разбира се… Като образ…
Те разочаровано замълчаха. Образът си е образ, не може да се яде. Наистина имаха живи „сепу“, единственото оцеляло животно. Но грижливо ги пазеха, трепереха над тяхното здраве и размножение. Те знаеха, че ако някой ден успеят да размразят планетата, това ще бъде тяхното единствено домашно животно.
— Ще си направя утре един експеримент! — подхвана Сеймур. — Ще им покажа кино… Това не им е познато… Интересно ми е как ли ще реагират.
Ние се видяхме чак вечерта. Сеймур изглеждаше много доволен.
— И какво излезе? — запита Кастело скептично.
— Бяха просто като поразени! — отвърна Сеймур. — Дори „Фортуна“ не им направи такова силно впечатление… Макар че предварително им бях обяснил простия принцип…
— И какво им показа?
— Един документален филм… „Архитектура и природа“.
— Те не са били поразени от научното откритие — намесих се аз. — А от природата…
— Но тяхната природа е била по-богата и пищна — възрази Сеймур. — Те имат много фотографии…
— Да, но за пръв път виждат жива природа… Всъщност те са видели мечтите си… И именно това ги е развълнувало…
Сеймур се замисли.
— Да, прав си! Това е наистина по-разумно обяснение. И знаете ли какво се случи?… Те ме запитаха смаяни как може да говори отрязана човешка глава.
В първия момент не го разбрахме.
— Имаше диктор — продължи Сеймур. — На едър план… Издърдори доста глупости… Отново им обясних принципа на последователно придвижващата се фотография… Те ужасно се засрамиха от своята грешка…
— Ето докъде води безукорната логика! — подхвърли Кастело подигравателно.
Наистина ние приготвихме „Клара“ пет дни преди срока, макар че я бяхме заредили с повече знания. Първото изпитание стана при доста тържествена обстановка. Присъствуваше Куней и целият им научен съвет. Той стана от стола си, както винаги внимателен и приветлив.
— Добър ден, драги приятели! — изрече Куней. — Позволете ми да ви поздравя с успеха…
— Добър ден, председателю на достойните! — отвърнах аз. — Радваме се, че ви виждаме между нас… И ще бъдем щастливи, ако това се случва по-често.
„Клара“ преведе не само точно, но според мен и с много добро произношение. Куней за миг замълча, такъв респект предизвика у него нашата добра „Клара“.
— Как се чувствувате всред нас? — продължи Куней. — Удобни ли са вашите квартири?… Как намирате
храната?— Превъзходна! — признах аз.
— Вие сме много възпитан млад човек! Но и аз опитах вашите свински пържоли… Те наистина са отлични…
Куней дълго разглежда вътрешните части на нашата „Клара“! И едва тогава запита:
— На къкъв принцип е устроена?
— На електронен…
— Думата не ми е позната! — преведе „Клара“ доста хладно и на двата езика…
Горката „Клара“ — знаеше толкова много, а не познаваше своята същност.
— Много хубава машина! — похвали я Куней. — Дори не съм предполагал, че може да се създаде такова нещо…
— Можеше да бъде и по-добра! Ако бяхме я заредили с цялата информация, с която разполагаме… Иначе трудно ще намерим общ език по най-важните научни проблеми…
Куней ме погледна проницателно — беше съвсем очевидно, че е разбрал моя намек.
— Утре ще поговоря с вас, Сим! — отвърна той просто.
Разговорът ни наистина се състоя на другия ден. Куней ме прие в своя удобен кабинет, както винаги вежлив и спокоен. Близо до бюрото, полирана и изящна, ни чакаше и нашата послушна „Клара“.
— Нарочно забавих тоя разговор, Сим! — подзе Куней. — Исках да поговоря с вас без живи преводачи и свидетели…
Почувствувах се малко неудобно.
— Няма да бъде съвсем без свидетели…
— Какво искате да кажете? — погледна ме той.
— „Клара“ не само умее да превежда… „Клара“ ще запомни всичко, което говорим…
— И може да го възпроизведе?
— Да, до последната дума… Куней се позамисли.
— Сега вече няма значение! — отвърна той, но усещах, че не е съвсем доволен.
— Аз няма какво да крия ни от вас, ни от другите… Но съм длъжен да предам нашия разговор на моя ръководител…
— Да, това разбирам!
— И изобщо няма смисъл да говорим, ако не бъдем докрай откровени. Иначе ние ще бъдем безпомощни да ви помогнем…
— Добре, Сим… Вие смятате, че крием нещо от вас… Това е вярно. Но кажете ми — не криете ли вие нещо от нас?
— Не! — възпротивих се аз категорично. — Ние отговаряме съвсем точно и вярно на всичко, което ни питате… Но друг е въпросът, че вие сте ни питали досега твърде малко…
— И в бъдеще ли ще отговаряте вярно на всичките ни въпроси?
— То се разбира от само себе си…
— Не се разбира… А представете си, че ние продължим да бъдем с вас неискрени… Или пък че сме двулични и коварни?…
— Ние не вярваме в това…
— А ако нещо ви накара да повярвате?
— Все едно! — повторих аз. — Ние пак ще ви отговаряме вярно и точно.
— Защо?
— Най-малкото за да проверим всички възможности… Ние наистина искаме да ви помогнем… Но няма да направим нищо против вашето желание и воля… Ако не сме ви нужни, готови сме да си тръгнем веднага…
— Аз ви разбирам, Сим… И по-добре, отколкото предполагате… Вие си позволявате това поведение, защото не се страхувате от нас… Защото сте неизмеримо по-силни.