Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
Докато се връщах на мястото си, чух гласа на Хенк:
— Има думата професор Мюлер.
Дребничкият подвижен професор зае живо мястото си на катедрата.
— Драги колеги, длъжен съм да ви кажа, че проектът на четиримата е напълно осъществим… Тая идея — просто като техническа идея — ми дойде преди два месеца и оттогава аз непрекъснато съм се занимавал с нея… Както ви казах, тя е осъществима, макар че е свързана с изключителни технически трудности. На полюсите и на екватора има достатъчно твърди грундове, на които да монтираме нашите реактори. Размразяването на почвата не е особен проблем. Но демонтирането, транспортът и монтирането ще ни отнемат около десет години. Преместването на Тис до нейната стара орбита ще отнеме около шестдесет процента от нашата енергия. С останалите запаси ние бихме извели „Аякс“ от гравитацията
Искам да предупредя нашите млади ентусиасти и за следното практическо положение. Отместването на Тис до нейната стара орбита ще ни отнеме не повече от няколко месеца. Но бедата е в друго. Ако ние отместим Тис в такъв кратък срок, на планетата ще настъпи истински всемирен потоп поради бързото и рязко стопява-не на снеговете. Има опасност да изчезне цялата суша или над повърхността на водата да останат само планинските върхове. Според моите предварителни изчисления ще са нужни около петдесет години за що-годе нормалното преместване на Тис. Това ще даде възможност ледовете на Тис да се превърнат в нормална атмосфера, каквато е имало преди това.
Това е моето мнение, което бях помолен да дам като специалист. А моето лично становище ще съобщя по-късно.
— Има думата професор Висоцки…
Висоцки се изправи на трибуната и едва забележимо въздъхна. Тоя извънредно скромен и улегнал човек ми се стори в тоя миг развълнуван като момче.
— Искам да предупредя събранието, че проектът за спасяването на Тис, който преди малко чухме, съвсем не е единствен… Има и много по-прост проект… Ние можем да се върнем с „Аякс“ на Земята, да вземем реактори и гориво и отново да дойдем тук. Предполагам, че нашите четирима колеги са съобразили и тая съвсем проста възможност. Навярно за тях проектът има повече морални, отколкото практически съображения… Не оспорвам тяхната сериозност… Но в крайна сметка всичко е въпрос на време… А колко време ще ни отнеме втората операция? Отговорът е много труден, тъй като относителността на времето във връзка със скоростта на затворените инерционни системи се оказа много по-сложен проблем, отколкото първоначално предполагахме. Но по най-груби изчисления „Аякс“ ще се върне на Тис след около шестстотин години по тяхното летоизчисление… Това не е кой знае какъв срок… За шестстотин години жителите на Тис няма да загинат… Те съвсем не са някакви нещастници, които лежат край пътя на Сеймур… Това са разумни хора, на които животът е пълен и смислен…
— Има думата професор Зидиг…
— Аз съм помолен да си кажа мнението като специалист — започна той. — Нашите четирима колеги са прави — преместването на Тис е единственият начин да се спаси планетата… Разбира се, че това може да стане и след шест века… Но защо да не почнем веднага?… Разбира се, ще ми кажете, че ние сме длъжни да изпълним своята мисия… Добре, съгласен съм… Но аз ви обещавам, че с остатъка от енергията ще можем да изпратим кратко радиосъобщение до Земята… И тогава ще получим реална помощ в един много по-съкратен срок… Аз вярвам, че най-щастливите от нас отново ще могат да видят Земята… Не държа много да бъда между тях… Ще дойде време, когато из вселената ще потеглят експедиции без надежда за индивидуално връщане на Земята. Човек трябва да има сили да решава своите човешки проблеми в себе си…
Зидиг се върна на мястото си. Отново взе думата Хенк:
— Драги колеги, както виждате, въпросите са много сериозни и спорни… Искам да ви дам време да поразмислите… Разискванията ще започнат утре в същия час.
Хенк стана и излезе пръв от залата. Лицето му изглеждаше каменно, той отново не погледна ни към мен, ни към кой да е от моите приятели. Всички се запътиха мълчаливо към двата изхода. Исках да се видя с Безсонов, но го загубих в тълпата. Усещах, че тия, които бяха около мен, избягваха да ме погледнат. И за пръв път разбрах не само нашето право, усетих и тяхното право. Не бяхме ли ги поставили пред една прекалено тежка дилема?… Не им ли причинявахме морални страдания? Може би мисълта да не видят никога Земята бе за тях по-непоносима от всичко друго. Нима те също така не бяха живи хора, изпълнени с надежда, обич и мечти?… Наистина имахме право да бъде справедливи, но не и на чужд гръб… За тях ние бяхме не само несправедливи, за тях ние бяхме просто жестоки… Сега повече от всеки друг имах нужда да видя Безсонов,
да чуя неговото откровено мнение. За мое учудване намерих при Безсонов Ада. Стори ми се много възбудена, бузите й просто пламтяха. Малко се посмутих — не очаквах нищо хубаво от тая среща. Тя ме изгледа мълчаливо, после възкликна едва ли не екзалтирано:— Нали Толя беше прекрасен?
— Той си е бил винаги такъв.
Ада внезапно заплака. По-точно тя не заплака, тя неудържимо се разрида. Мъчех се да измисля нещо, да я успокоя с някоя дума, но главата ми бе съвсем празна. Пък и Безсонов ми даде знак — да не се намесвам, да мълча. Винаги има смисъл една жена добре да си поплаче. Едва накрая Безсонов я погали леко по косата:
— Стани, мойто момиче!… Трябва да си вървиш… Толя те чака.
Ада малко се успокои. После изтри бавно сълзите си и каза горчиво:
— Не ме чака!… Вече никой не чака нищо от мен!…
— Върви, върви!… Сега всичко ще бъде друго… Сега всичко ще почне отначало…
Ада го погледна с надежда, после стана и си отиде. Дълго време мълчахме с Безсонов, не знаех как да започна. И тогава започна той:
— Е, ясно ми е какво искаш да знаеш: моето мнение, така ли?
Сега като че ли вече нищо не исках да знам. Просто си замълчах.
— Аз няма да гласувам за вашето предложение — отсече той.
— Защо, Володя?
— Ами и аз като тебе — от вярност… Не мога да изневерявам, не мога да оставя Хенк сам… Заради какво да е — дори за вас…
— Да, прав си! — казах аз и станах.
— Ти не ме разбираш добре! — спря ме той. — Ако все пак останем тука, това ще бъде моята най-голяма възможност в живота… Ще направя филм, който никой друг досега не е правил… Как се ражда един нов свят, как излиза от океаните… Това ще бъде едно наистина безсмъртно дело.
— Значи и в двата случая печелиш! — подхвърлих аз иронично и си отидох.
Това беше първият конфликт между нас и последният. Цял живот ще се срамувам, че го предизвиках именно аз. Но и завинаги в душата ми ще остане едно малко огорчение.
На другия ден заседанието почна точно в определения час. Не се изказаха много хора. Аргументите и на двете страни не се различаваха съществено от това, което бе казано на предишното заседание. Тия, които се изказаха в полза на предложението на Висоцки, преобладаваха. Но инженер Крайчик приведе един нов аргумент, който накара всички да се замислят.
— Драги колеги! — каза той. — Вие забравяте едно обстоятелство, което може да се окаже фатално. Ние наистина благополучно стигнахме дотук. Но каква е гаранцията, че благополучно ще се върнем? Няма такава гаранция, нито имаме някаква възможност да преценим истинските си и реални шансове. Ако „Аякс“ загине по пътя си, ще загине и Тис… Съвсем не съм сигурен дали имаме право да рискуваме…
Интересно и не съвсем неочаквано беше изказването на Зверев.
— Направи ми впечатление — подхвана той, — че като говорите за хората на Тис, вие разбирате само хората от подземния свят. А те са само шепа хора всред стотиците хиляди от племената. Аз живях достатъчно време между тях и мисля, че ги познавам… Те са много по-сърдечни и живи… Те са и по-естествени… Техният живот, независимо от неговата суровост поради своята простота и естественост, е много по-щастлив.
— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го нервно Толя. — Да оставим всичко, както си е?
— За племената това е най-разумното! — отвърна спокойно Зверев. — И все пак аз ще остана с вас… Тоест ще остана не с вас, ще остана с племената… При вашите грандиозни проекти вие може да ги затриете от лицето на планетата…
Последен говори професор Нюман.
— Ако останем на Тис — каза той, — заклевам ви се, че безкрайно ще озадачим нашите домакини… Те просто няма да ни разберат. За тях хубаво и добро е само полезното… А за какво ние жертвуваме нашия прекрасен „Аякс“?… За тях ще бъде необяснимо… Те ще си помислят навярно, че оставаме на Тис не заради тях, а заради себе си… И само дяволите могат да кажат дали това е вярно, или невярно и в буквалния, и в преносния смисъл на думата… Трябва да бъдем съвсем глупави, да не признаем, че Земята е заинтересована да има някъде около себе си една жива и плодоносна планета и хора, които да ни бъдат за нещо признателни… Ние трябва да спасим Тис, с това съм съгласен… Но предпочитам това да стане по проекта на Висоцки… А четиримата автори на посланието могат да останат, ако поискат… Може би ще ги излекуват от техните прекалено утилитарни възгледи…