Хайдамаци

Клетва дадох аз да бия

всички католици.

Деца мои, деца мои!

Защо сте дечица?

Защо ляхи не трепете?...»

«Ще ги трепем!» «Клети!

Няма, няма!... Вашта майка...

Нека е проклета

тая мръсна католичка,

що ви е родила,

що не ви е удавила,

не ви е убила —

поне щяхте да умрете

тогаз православни...

А сега... Дечица мои...

Какво да ви правя?

Целунете ме, дечица —

не аз ви убивам,

а клетвата.» — Вдигна ножа

и — кръвта изстива —

паднаха във кръв децата...

«Тато! — прошептяха. —

Тато... ние не сме ляхи!

Ний...» — и замълчаха.

«Да ги погребем?» «Не бива!

Те са католици.

Синове, дечица мои!

Защо сте дечица?

Защо ляхи не сте били,

що не сте убили

таз проклета католичка,

що ви е родила?...

Хайде, брате!»

И тръгнаха с

Максим по пазара,

и викаха: «Бийте, деца,

враговете стари.»

И биеха: огън буен

цял Уман обхвана.

Ни в палати, нито в черкви

жив човек остана.

Толкоз кръв не е попила

никъде земята!

Базилиан школа, дето

учеха децата,

Гонта сам руши и вика:

«Ти пои с отрова

моите деца невръстни!

В мръсната утроба

на добро не ги научи!

Бутайте стените!»

Хайдамаците стените

бутаха сърдити,

разбиваха о скалите

ксендзовете стари,

учениците зариха

живи във бунара.

До късно тук ляхи те бесиха, клаха.

Човек не остана. А Гонта крещи:

«Ей, човекоядци! Излезте! Вземаха

децата ми мръсните папски души...

Деца мои мили, къде сте се скрили?

Тежко ми! ... О, кърви от ляхските жили

аз искам да пия, да текне кръвта —

да видя как ляхските кърви чернеят.

Защо не повее ветрец от степта

и ляхи презрени към мен не навее?

Не мога да плача! Праведни звездици,

зад облак се скрийте... Нещастен баща...

погубих — о Боже — аз свойте дечица...

Къде да се скрия?...» Тъй Гонта крещя,

по Уман търчейки... А както бе вчера —

казаците маси поставят в кръвта

и пир сред пазара оглася нощта...

Възмездие сетно и сетна вечеря!

«Гуляйте, дечица! На всички страни —

колете и пийте, доде душа иска! —

Максим се провиква. — Я, старче, друсни

такава една, че море да заплиска

и мойте момчета да тропнат на воля.»

И почна старикът:

«Ех, баща ми е кръчмар,

обущар;

мама е предачка,

тъкачка;

мойте братя — кой кат нас! —

в тъмен час

от зелената дъбрава

докараха крава

и мъниста...

Кой е като мене,

като Христя!

На роклята — лист до лист,

а ботушките — подковани.

Стана сутрин рано,

кича се с мъниста,

па кравата напоя,

издоя,

па с момците постоя,

постоя,»

«Е-ха, ей, момчета,

вий вратата заключете,

а ти, старо, не тъжи,

а до мен се приближи!»

Всички пеят и пируват.

А Гонта къде е?

Що с казаците не пие,

не пие, не пее?

До това ли му е нему!

Той децата жали

и тъгува...

А кой е тоз

в черно наметало,

дето ходи по пазара,

сякаш търси нещо?

Ето — спира... Ето — рови...

После се навежда

и два малки трупа детски

вдига... по пазара

през убитите прекрачва,

скрива се в пожара

зад черквата... Кой е този?

Гонта, мили Боже —

носи своите дечица,

в гроб да ги положи,

та телцата малки, нежни

да не ръфат псета...

Той по улиците тъмни

се промъква клети —

никой, никой да не види

де ще ги зарови,

как децата ще оплаче

със сълзи сурови.

Той в полето ги изнесе,

от пътя далече,

с ножа гроб им той копае.

Грей Уман таз вечер

и на Гонта ярко свети,

на децата свети.

А те сякаш спят във дрехи...

Защо тръпнеш, клети?

Ни крадеш ти, ни имане

криеш във земята,

а трепериш... Вик се носи

далеч в тишината —

него викат, него търсят.

Не чуе, дълбае.

Сред степите на децата

дом дълбок копае.

Изкопа го... Взе телцата...

сложи ги в земята.

Не поглежда, сякаш чува:

«Не сме ляхи, тате...»

Па из джеба си извади

кърпа от коприна,

целуна ги, прекръсти ги,

покри ги двамина

и направи крачка...

Но се върна и отметна

кърпата... Той плаче:

«Деца мои, деца мои!

Вижте Украина —

вий за нея загинахте

и аз ще загина.

А кой мен ще ме зарие?

По чужди полета

кой за мене ще заплаче?

Съдбо моя клета!

Какво стори ти със мене?

Що деца ми даде?

Защо по-рано душата

ти не ми извади?

Щяха те да ме погребват,

а не аз децата.»

Па целуна ги, покри ги,

сложи ги в земята.

«Спете кротко, деца мои,

във земята черна.

От човешки гроб лиши ви

майка ви неверна.

Спете, мили, и във рая

Господа молете —

нека той да ме накаже

за вас, мои клети,

за греха велик, що сторих.

Мили мъченици!

Простете ми... Прощавам ви,

че сте католици.»

Па зари ги и с чимове

той покри земята —

да не знае никой де са

на Гонта децата.

«Почивайте, чакайте ме.

Свърши се и мойта.

Аз живота ви скъсих, но

скоро сам ще дойда.