Хайдамаци

Втори старшина. Ами какъв ще бъде Гонта? А Железняк? На Гонта самата... самата му е писала: «Когато, казва...»

Първи старшина Тихо, тихо! Камбаните май че...

Втори старшина Не, не — народът шуми.

Първи старшина. Ще се нашуми той, като го чуят ляхите. Ех, глави стари и разумни! Умуват, умуват, па от ралото направят шило. Когато торбата е достатъчна, защо ти е чувал? Щом си купил хрян — яж го. Плачете, очи, изтечете — видели сте какво сте купували. Няма да умрат парите я! А те мислят, умуват, ни викат високо, нито мълчат. Ще усетят ляхите — и гони вятъра. Какъв е тоя съвет? Защо не бият камбаните? Как да накараш хората да мълчат? Не са десетина души, а, слава богу, цяла Смелянщина се е събрала, ако не цяла Украйна.

Ето! Чувате ли? Пеят.

Трети старшина. Вярно, някой пее. Ще ида да ги умиря.

Първи старшина. Чакай. Нека пее, само тихичко да я кара.

Втори старшина А, това е май Влаха! Не издържа все пак старикът...

Трети старшина. А как само пее! Когато и да го слушаш — все разно пее. Я да се присламчим, братлета, да го послушаме. А там, току-виж, камбаните забият.

Първи и втори старшина. Защо не? Да идем.

Трети старшина. Хайде тогава.

Старшините се примъкват и се притайват зад дъба, а под дъба седи сляп кобзар, край него са се насъбрали запорожци и хайдамаци. Кобзарят пее проточено и тихичко:

«Ех вий, власи, власи!

Що остана от вази?

И вий, молдовани —

кой от вази пан е?

Ваште господари

роби са на татари,

на султани сурови

и са във окови!

Но вий не тъжете,

а се помолете,

със нас се сдружете,

братя ни станете.

Спомнете Богдана,

Богдана-хетмана!

Всеки пан ще стане,

кога ножа хване!

Па със нас във боя,

със Максим-героя

тръгвайте — да парнем

ляхите коварни,

тъй да ги ударим,

че от радост да попадат

дяволите в ада и

небето да ни свети...

Ей така, момчета!»

Запорожец. Хубаво ще погуляем! Истината казва старият, ако не лъже. Какъв кобзар щеше да бъде, ако не беше влах!

Кобзарят. Че аз не съм влах. Бях едно време във Влашко, дадоха ми хората прякор, а за какво — не знам.

Запорожец. Това са празни работи. Изкарай още една! Друсни му една за тато Максим!

Хайдамак. Па по-тихичко, да не чуят старшините.

Запорожец. Много ни е грижа за старшините ви. Като чуят, ще послушат, ако имат с какво да слушат. Един старши имаме ние — тато Максим. А той, ако чуе — жълтица ще му хвърли. Пей, старче божи, не го слушай.

Хайдамак. Абе така е, човече. Сам знам, ама пъдарите са по-страшни от кмета или с други думи — докато слънцето изгрее, росата ще изяде очите...

Запорожец. Вятър работа! Пей, старче божи, коя щеш, а то, току- виж, няма да дочакаме камбаните, ще заспим.

Всички. Истина, ще заспим. Изкарай някоя.

Кобзарят (пее):

«Лети орел, лети гордо,

лети под небето;

върви Максим, върви тато

през гори, полета.

Ой, лети орел, след него

летят рой орлета;

върви Максим, върви тато,

след него — момчета.

Запорожците това са,

децата му млади.

И той мисли, що да правят:

нож ли да извади,

гопак буен ли да друснат —

свят да залюлеят,

или с песен те бедата

лиха да разсмеят...

Те ракията не с чаши,

а с черпаци пият,

враговете отвисоко

те секат и бият...

Ей такъв е атаманът,

орелът такъв е.

Във езда, гуляи, битки —

вредом Максим пръв е.

Дом едничък е за него

тъмната дъбрава.

Степ и море — туй е пътя

към злато и слава.

Треперете, вражи ляхи,

бягайте далече:

Железняк по Черния път

се задава вече.»

Запорожецът. Е, това се казва песен! Нищо не можеш да кажеш — и хубаво, и истина. Честна дума, хубаво. Благодарим, благодарим.

Хайдамакът. Аз нещо не можах да разбера — какво там нещо за хайдамаците пя?

Запорожецът. Ама си загубен, а. Ето какво — да треперят вражите ляхи и да бягат надалече, че по Черния път се задава Железняк с хайдамаците и лошо им пише на проклетите кучета, ще ги колят...

Хайдамакът. И ще ги мъчат, и ще ги бесят! Добре, честна дума, добре! Виж, това е вярно. Честна дума, щях да ти дам жълтица, ако не бях я пропил вчера. Ама що си е попово, то си е готово. Потърпи малко, утре ще ти дам. Изкарай там още една за хайдамаците.

Кобзарят. Парата мене много-много не ме съблазнява. Като има кой да слуша, ще пея, доде не предрезгавея. А па като предрезгавея — две-три чашки от светата водица, и почвам отново. Слушайте, честни хора!

«Нощували хайдамаци

на горска поляна,

край тях тихо конете им

пасли оседлани.

Нощували пановете

в кръчмите еврейски,

напили се, захъркали, па...»

Всички. Тихо! Май че бият камбани. Чувате ли?... Ето...

«Бият, бият камбаните» —

понесе се бърже.

«Ха вървете на молебен,

след туй ще довърша.»

Пръснаха се. Шум и глъчка

изпълни горите.

Вдигнаха те, понесоха

на рамо колите.

А слепецът влах отново

подир тях запява:

«Нощували хайдамаци

в зелена дъбрава.»

Препъва се, забърква се,

не излиза нещо...

«Давай друга, старче божи!» —

викат му горещо

хайдамаците и носят

на плещи колите.

«Добре, момци. Ха сега де,

орли със орлите, да ви видим!»

Ех, земята

родна се затресе —

заиграха те. А влахът

пей ли — пее песен:

«Ей, хоп, крак до крак.

Моми вика млад казак:

«Ела, Гандзя, да те помилувам,

ела, Гандзя, да те поцелувам,

па да идем с теб при попа

с молитва гореща;

нямам жито, нито снопи,

не ще варим леща.»

Ожени се, затъгува —

няма нищо, зле е.

Растат деца под черджето,

а казакът пее;

«В къщи нищо, три-ри-ри,