Играта
Шрифт:
— Но? — отсече тя, докато лошото и предчувствие се усилваше все повече.
— Това което стана… на „Линдхагенсплан“… Значи… не това беше идеята, или оохх… това беше, но не трябваше да си ти. Не знаех, че си ти, Бека!
Думите идваха на пресекулки и тя забеляза как към края гласът му се изви до фалцет. Изведнъж се почувства ужасно изтощена, сякаш краката и повече не издържаха да я носят. Тя бавно влезе обратно в стаята и се отпусна в леглото, от което преди малко бе станала.
— Започни отначало, моля те — каза тя възможно най-сдържано, докато се
— Значи, не беше на сериозно, един вид игра, може да се каже. Игра, която малко излезе от релси.
— Игра, казваш.
Гласът и звучеше уморено, но въпреки това гой нямаше как да не чуе гнева и.
— Дааа… — отвърна и сам усети колко тъпо звучи.
— Значи си играел игра и затова сега колегата ми лежи в интензивното, така ли да го обобщим?
Сега звучеше още по-ядосана, като че се беше съвзела от първоначалния шок.
— Ами, не това беше идеята, нали ти казах. Някой да се нарани… Просто нещо като сложна шега, може да се каже.
Гласът му беше умоляващ, почти хленчещ.
— Шега? Ти на луда ли ме правиш? Напълно ли си изглупял? Навършил си тридесет години, мамка му, но живееш като на игра, не даваш пет пари за нищо и оставяш другите да ти сърбат попарата! Но този път всичко отиде по дяволите, или нещо бъркам?!
Той не отговори. Малкото пъти, когато се случваше тя да псува, беше по-добре да си мълчиш, това го бе научил.
— Окей, във всеки случай сега знаеш, че съм се отървала. Ти къде си?
Въпросът в действителност беше ненужен. Тя вече знаеше отговора. Защо иначе щеше да и звъни?
Приказките за това как се чувствала бяха просто една от неговите обичайни димни завеси. Спасителният екип на помощ, само че на нея повече и се искаше да изтръгне тъпата му, незряла, проклета глава.
— В Круноберг — измънка той.
Бяха и нужни няколко секунди, за да се овладее, след което въздъхна:
— Окей, ще направим така…
Булин се появи точно след десет минути.
— Е, ще идва ли адвокат?
HP поклати глава.
— Обмислих нещата, не ми трябват шарлатани — измърмори той, забил поглед в масата.
— Чудесно — кимна Булин доволно и пусна магнетофона.
— Разпитът се подновява в 23:43, след като Петершон отказа адвокатска защита. Така ли е, Петершон?
HP измрънка някакво съгласие, но Булин го принуди да повтори.
— Да, така е.
— Добре тогава, Петершон, какво ще кажеш да разкажеш всичко от начало.
HP пое дълбоко дъх и погледна към мобилния телефон.
„Разкажи всичко“, беше му казала Бека, а тя винаги имаше право. Той в повечето случаи я слушаше, поне когато ставаше дума за важни неща, и тя винаги го бе предпазвала. Беше му пазила гърба…
Значи майната му на правило номер едно. Все пак кръвта вода не става.
— Всичко започна, когато намерих един мобилен телефон във влака…
— Круноберг, дежурният офицер слуша.
— Здравей, обажда се полицейски инспектор Ребека Нормен. Аз и колегата Крюсе бяхме тези, които катастрофираха
на „Дротнингхолмсвеген“ по-рано днес — каза тя възможно най-сдържано.— Ама инспектор Нормен, радвам се да чуя гласа ти. Разтревожихме се за теб, да знаеш. Добре ли се чувстваш?
Ребека се усмихна. Първоначално не бе разпознала гласа по телефона, но сега нямаше съмнение. Старият и полеви командир беше на смяна в Круноберг тази вечер, това поне беше добра новина.
— Здрасти, Муле, благодаря, малко синини и силно главоболие, май това е всичко. За жалост при Крюсе положението е по-лошо.
— Да, чух, имахме три коли на мястото, когато пожарникарите отрязаха покрива и момчетата казаха, че нещата не изглеждали добре — отговори той със значително по-сериозен тон. — Засега остава да му стискаме палци да се оправи. Нещо конкретно ли искаш да питаш, или звъниш само за да успокоиш стария си командир?
— Не, Муле, трябва ми помощ за една работа, и то доста деликатна.
— Казвай! — отвърна той окуражително и тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи.
— Момчето, което сте хванали, Хенрик Петершон… Това е малкият ми брат.
Той направи точно както тя му каза. Разказа всичко. Или поне почти всичко…
По разбираеми причини реши да спести инцидента със зашеметяващата граната M84 при „Кунгстредгорден“, но с изключение на това си каза всичко, дори за вратата на „Биркагатан“.
Всъщност мина доста добре.
Булин главно беше кимал, от време на време бе вмъквал някой и друг въпрос, но основно си беше мълчал.
Когато приключиха, вече минаваше един през нощта.
Булин съобщи часа на магнетофона, след което го изключи.
— Страшна история, Петершон — обобщи той, след като се изправи. — Ще проверим някои неща и утре сутринта пак ще поговорим. Скоро ще дойде някой да те отведе до килията.
HP само кимна в отговор. Една нощ в ареста можеше да издържи без проблем.
Been there, done that…
Но вече бяха минали петнайсет минути, откакто Булин се чупи и HP започваше да губи търпение.
Къде, по дяволите, се губеше пазачът?
Беше уморен, главата и носът го боляха, а освен това устата му отново пресъхваше.
Още две минути, после смяташе да се покаже в коридора и да ги накара да му обърнат внимание.
Почти по между другото забеляза, че телефонът му все още лежи на масата, заедно с другите вещи.
Малката LED-лампа мигаше в червено.
— Сега ме изгуби малко, Нормен, казваш, че са хванали малкия ти брат?
— За жалост да, Муле. Хенке е добро момче, но адски незряло, а освен това е и магнит за неприятности, ако ме разбираш?
Той се подсмихна в отговор.
— Значи черната овца на семейството?
— Именно — излъга тя.
— Знаеш ли за какво са го прибрали, тази вечер имаме няколко недозрели магнити за неприятности, от които можеш да избереш.
— Казва се Хенрик Петершон и е арестуван за хвърлянето на камъка по мен и колегата.