Играта

— Благодаря, съвсем добре, всъщност — насили се да каже, извивайки устните си в нещо, което трябваше да представлява сговорчива усмивка.

Погледна часовника, вече бяха минали двайсетина минути от дебрифинга, но тя нямаше да се отърве с по-малко от половин час.

Ребека сама беше настояла да се срещне с Андерберг още в осем часа. Искаше да приключи с този разговор и да отиде до Трапгренд, преди малкият сънливец да е отворил сините си…

Андерберг изхъмка и запрелиства листата пред себе си.

— Имаше ли възможност да поговориш с някого другиго за случилото се? Приятели, семейство, колеги може би?

Той я погледна над тънките си очила за четене.

— Не — отряза тя прекалено накратко, незабавно осъзна грешката си и се опита да я поправи. — Не, още не съм говорила с никого, все пак се случи едва снощи и исках първо да поговоря с теб.

Лека усмивка в добавка към лъжата трябва да свърши работа, нали?

„Добре се измъкна!“, помисли си Андерберг.

Умно момиче е, но не достатъчно, че да го изпързаля, поне не и в деня след едно толкова разтърсващо преживяване като това, което бе имала. Катастрофа с колата, колегата в интензивното, това не бяха неща, от които човек да се отърси със свиване на рамената.

За едва две седмици това беше вторият път, когато се срещаха, и тревогата му за Ребека Нормен от предния път не беше намаляла. Доколкото бе разбрал, тя отново бе действала безупречно, но този път далеч не изглеждаше толкова овладяна.

За разлика от предишния им разговор, сега тя звучеше като робот, сякаш беше на автопилот. Това не беше добър знак. Ако този път не я накараше да се открие и да даде малко воля на чувствата си, случаят щеше да придобие нова светлина и щеше да му бъде значително по-лесно да напише доклада си. Беше виждал и по-корави полицаи да се пречупват след тежки случки, за преодоляването на които не е било поработено, и той нямаше желание да добави името на Ребека в тъжния списък.

— Но имаш някого, с когото да поговориш, ако имаш нужда? Понякога може да минат няколко дни след такава случка и изведнъж на повърхността да избият куп неща. Разбира се, имаш дежурния ми номер, но е важно да можеш да поговориш и с други хора, преди всичко семейство и приятели — продължи той.

Тя кимна мълчаливо.

— Значи нямаш проблеми в това отношение?

Той отново я погледна над рамките на очилата си.

Тя пое дълбока глътка въздух и се насили да звучи овладяно.

— Не, нямам.

Андерберг кимна и отново прегледа листовете.

— Посочила си Хенрик Петершон като най-близък. Това партньорът ти ли е?

Тя за малко да скочи от стола! Андерберг не беше глупак, това беше ясно.

Малко безопасни заобикалки и после удар право в слабото и място. Обичайната и защита очевидно куцаше, така че трябваше да подбира думите си…

Още една дълбока въздишка. Успокой се, Нормен!

— Хенрик е брат ми. Нормен е моминското име на майка ми, приех го след като… — тя неволно прехапа устни. — … тя си отиде — завърши Ребека с нещо, което се надяваше да прилича на тъжна усмивка.

Психологът кимна.

— Значи с брат ти сте близки?

— Вече не — думите и се изплъзнаха.

По дяволите, липсата на сън и главоболието си казваха своето, пък и Андерберг не беше кой да е. Днес и беше необичайно трудно да държи гарда си вдигнат, най-вече защото в мислите си вече звънеше на вратата на Хенке. Трябваше да се прегрупира и да пробва нова тактика.

— Искаш ли да разкажеш малко повече за това?

Андерберг явно беше надушил следа. Трябваше да стъпва внимателно.

Тя сви рамене, за да си осигури няколко допълнителни секунди за размисъл. Какво, по дяволите, да му каже?

Не, скъпи психодокторе, нямам никакво желание да ти разказвам за малкия си брат, престъпника на дребно, който за нищо не става, плюе на всичко и съсипва всяко нещо, до което се докопа, и на когото цял живот ще бъда длъжна.

— Беше ни много трудно у дома — каза тя вместо това, като се надяваше, че малко по-дълбоки, но засега безопасни признания ще го накарат да изгуби следата.

Андерберг кимна окуражително, видимо по-заинтригуван.

— Ами, в началото беше главно татко. Но може да се каже, че с времето той повлече и мама със себе си. Най-вече след като тя се разболя.

Тя пое дъх дълбоко, преди да продължи.

— Татко беше доста специален. Бил е много по-възрастен от нея, когато са се оженили. Апартаментът беше негов и той вече имаше вкоренени навици. Всичко трябваше да става както той искаше, до най-малкия детайл, татко можеше да побеснее заради всякакви дреболии. Ключове на грешно място или петно на огледалото в банята стигаха, за да избухне. Когато си беше вкъщи, трябваше винаги да внимаваме да не го разгневим или разстроим. Хенке, брат ми, е три години по-малък отколкото мен… от мен — поправи се тя. — Когато ни беше тежко, поне бяхме заедно. Аз го защитавах, утешавах го или го извеждах, докато всичко се успокои. Би могло да се каже, че си бяхме опора един на друг в живота.

Тя се усмихна несъзнателно.

— Мъкнех го със себе си навсякъде, където можех, не ми харесваше да остава сам вкъщи с татко. Никога не се знаеше какво може да стане и ако нещо се случеше, по някаква причина татко винаги си го изкарваше на брат ми, може би защото беше най-малък и най-слаб. Баща ни хич не си поплюваше, особено след няколко грога, и дори мама да правеше каквото може, тя така и не смееше да му се опълчи, да застане на наша страна, когато имаше караница. Тя самата си беше патила от темперамента му… Мен обаче никога не докосваше. По някакъв начин бях защитена, хората от неговото поколение не удряха малки момичета и може би затова се нагърбих да защитавам Хенке — тя сви рамене и долови окуражителните кимания на Андерберг.

Очевидно беше захапал стръвта. Освен това, за своя изненада тя откри, че всъщност няма нищо против да разказва за това.

— Хенке беше много търпелив, винаги ме следваше и не се оплакваше, въпреки че се налагаше да играе предимно момичешки игри. Понякога беше кукла, а аз и другите момичета в градинката го обличахме. Играехме си на мама, татко, детето… Всичко, което ни липсваше вкъщи.

Тя отново се усмихна леко и се загледа замислено в коленете си.

Психологът не я прекъсна, даже изглеждаше много доволен.

Беше иронично, че всичко, което по-рано се бе борила упорито да скрие, сега се превърна в идеална димна завеса. Нова отбранителна линия, след като старата се беше сринала. Не беше говорила за това сигурно от… да, тринайсет години, и всъщност чувството да освободи малко от напрежението беше хубаво.

Бърза сверка с часовника, бяха минали двайсет и пет минути, оставаше само да завърши по подходящ начин и се мяташе на метрото в южна посока. Отново щеше да е в играта.

— Но като възрастни не се виждате толкова често?