Играта

Ребека кимна, но не каза нищо.

— Сигурно ще намеря как да се прехранвам, като пристигна там, пък и от апартамента ще паднат някакви кинти, ако се шитне.

Той я изгледа с погледа на малкия брат и наклони глава. Тя бързо бе заподозряла накъде отива разговорът.

— Но ще ми трябва малко начален капитал, за да се измъкна…

Аха, помисли си тя.

Значи това беше, патентованото му решение на всички проблеми. Този път неприятностите, в които се беше забъркал бяха значително по-лоши от обикновено, но финалният щрих беше очакваният.

Трябваха му пари и както обикновено тя беше тази, от която се очакваше да го подпомогне. Малкият Хенке си беше изпатил и няколко лоши типове очевидно бяха по дирите му, така че му трябваха пари, за да избяга и да се скрие.

Най-лошото беше, че колкото и да човъркаше въпроса, не и идваше по-добро предложение. Можеше, разбира се, да предложи да отидат заедно в полицията, той да поеме отговорност за постъпките си и да помогне всичко да се разреши. Но тя знаеше какъв ще бъде отговорът, и дори той, противно на очакванията, да последваше съвета и, тя се съмняваше, че колегите и щяха да са от помощ. Да, сигурно щяха да побързат да го тикнат зад решетките заради „Линдхагенсплан“ и, „Кунгстредгорден“ и по този начин да могат да кажат, че са разрешили двете най-забележителни престъпления това лято. Но по-дълбокото разследване, това около мотивите, които лежаха зад всичко, вероятно щеше да бъде замразено в мига, в който Хенке разкажеше конспирационните си теории. Вместо това той щеше да понесе цялата вина — щеше да бъде самотният извършител и дори и да не беше незаслужено, тя не можеше още веднъж просто да стои, докато го вкарват в затвора.

Решението, което той предлагаше, въпреки всичко беше най-доброто предвид обстоятелствата.

— Колко? — въздъхна тя.

* * *

Разбира се, той не трябваше да и разказва. Отчасти защото отново беше нарушил проклетото правило, но точно тази причина не беше особено трудно да се отхвърли. На практика вече го бяха наказали за това провинение, когато подпалиха апартамента му, а тогава той всъщност не се беше раздрънкал.

С други думи му бяха длъжници. Quid pro quo, така да се каже.

Но причината да си държи езика зад зъбите, която имаше много по-голяма тежест, беше, че той осъзнаваше колко смахнато звучи всичко, когато го разказва на някого другиго. Изводите, до които стигна в колониалната вила и които звучаха солидни като бетон, когато ги разглеждаше самостоятелно, сега бяха като изрязани от „Досиетата X“ и щом той приключи с разказа си, сестрата не беше единствената в стаята, която се съмняваше дали той е с всичкия си.

Трябваше да си мълчи, да говори само за това, което тя вече знаеше, и да запази останалото за себе си.

Във всеки случай заключението беше едно и също.

Той беше в беда, трябваше да замине, този път доста по-далеч от „Тантолунден“. Чисто и просто да изчезне от картата, някъде, където никой да не може да го открие, но където все пак да може да води хубав живот.

Но за такова бягство се искаха пари, а такива той нямаше. Така че се наложи да проси с шапка в ръка, както обикновено. Сестрата щеше да му даде, винаги го правеше. Понякога дори се шегуваха с това: Спасителният отряд на помощ!

Но по някаква причина този път му бе по-трудно да приеме парите и.

Някак си не беше справедливо…

И все пак го направи. Пренощува на дивана, а на следващия ден я изпрати до банката.

Сънят и доброто хапване му повлияха добре и той се чувстваше значително по-свеж, отколкото докато цивреше предната вечер.

Още му беше малко криво, но what the fuck…

Тя така или иначе, изглежда, печелеше добре в Охраната, защото имаше доста в сметката…

Той получи двайсет и шест хиляди кеш, двайсет и три, след като отиде на пазар около площад Хьоториет и си купи нови дрехи и мобилен телефон с ваучер. Първото му обаждане беше кратък разговор с билетната каса на „Луфтханза“. Ein двупосочен билет до Франкфурт на името на Андреас Петершон? Kein Problem, mein Herr!

Тъй като паспортът за щастие не показваше кое е името, с което се обръщат към него [124] , нямаше да има проблеми да вземе билетите от касата в „Арланда“ [125] .

Това беше първия път, когато имаше някаква полза от второто си име. Сега този, който евентуално щеше да провери списъка с пътниците, нямаше да го намери, поне не и от първия път. Сигурно щяха да започнат с търсенето на еднопосочни билети на името на Хенрик Петершон, а Андреас щеше да почака до следващата отсявка.

124

В Швеция не е рядкост основното име, което човек ползва, да е второто, а не първото. Така, когато HP се представя като Андреас, това може да бъде както личното му име, така и презимето (както е в случая). — Б.пр.

125

Най-голямото международно летище в Швеция. — Б.пр.

Дотогава той сигурно вече щеше да е във Франкфурт, откъдето щеше да може да избира между цял куп авиолинии и стотици дестинации. Ако искаше, можеше дори да зареже тамошните полети и вместо това да хване влак до някое друго летище. Да прескочи границата до Холандия или да продължи по-нататък към Белгия. Немската железница беше пълна бъркотия, а парите в брой не оставяха следи.

Are you sure you want to exit?

Hell Yeah!

Той седеше в автобуса на авиокомпанията, който щеше да откара пътниците до летището, а новият му куфар лежете между краката му. Освен лаптопа, в него имаше чифт дънки, малко бельо и тоалетни принадлежности и това беше more or less it. Пътуваше с лек багаж, само най-основното, останалото щеше да си набави на място.

Беше малко тегаво с вещите в апартамента на Трапгренд, но Бека, както обикновено, се бе притекла на помощ. Беше обещала да остави всичко в „Шургард“ [126] и да уреди нещата с някой брокер, и да прибере парите, когато апартаментът бъде продаден. Половината от имота всъщност беше нейна, по въпреки това щяха да останат доста кинти.

126

Shurgard Self Storage, водещата компания в Европа за даване под наем на складове за съхранение на лични вещи. — Б.пр.

Можеше да се окаже малко сложно да му препрати парите, но сигурно имаше начини да се нагласи и това. Анонимна сметка в „Уестърн Юниън“ или нещо такова?

Повечето неща в апартамента бяха боклуци, вещи, които бе наследил от майка си и които не беше успял да разкара. Освен телевизор и компютър, нямаше нищо ценно, тези неща отдавна ги беше шитнал.

Вещите на бащата бяха разкарали веднага след като онзи се гътна. Хамалите пристигнаха и Армията на спасението прибра всичко, всяка шибана дреболия. HP определено нямаше нужда нещо да му напомня за проклетника и постъпките му.

Стигаше му да погледне в огледалото…

Не, всъщност в апартамента имаше едно-единствено нещо, за което той се притесняваше и в което не искаше Бека да се рови. Но нямаше голям избор. Но дори и тя по някаква причина да намереше кутийката, вероятно нямаше да схване. Или поне той така се надяваше.

Тя беше окей, Бека, as far as sisters go. Повече от окей, всъщност…

Макар и да му пилеше на главата, тя винаги му помагаше, когато ножът опреше до кокала…

Пазеше му гърба…