Името на розата

Имаше още един монах; досега си мълчеше и гълташе с наслада вкусните ястия, които абатът бе наредил да сложат на масата. Слушаше разсеяно говорещите, като от време на време се изсмиваше саркастично по адрес на папата или изръмжаваше одобрително при възмутените възклицания на сътрапезниците си. Но само толкоз — през останалото време гледаше да чисти брадичката си от мазнините и късчетата месо, които изпускаше от беззъбата си, но алчна уста; обърна се няколко пъти към съседа си, но само за да похвали колко е вкусно това или онова лакомство. По-късно разбрах, че това беше месер Джироламо, епископ на Кафа, същият, дето Убертино преди няколко дни мислеше, че е починал. (Налага се да уточня: слухът, че е починал отпреди две години, дълго обикаляше християнския свят и всички уверяваха, че е починал — чух този слух и след тази случка; а всъщност той умря няколко месеца след нашата среща и аз продължавам да мисля, че причина за смъртта му стана гневът, обзел го на съвещанието, което се проведе на другия ден; мислех си, че ще пукне на място — толкова беше слаб телесно и гневлив.)

Но ето, че най-сетне се намеси и заговори с пълна уста:

— Знаете също, че тоя негодник издаде разпоредба за Taxae sacrae poenitentiariae 209 , с която използва прегрешенията на духовните лица, за да измъкне още пари. Ако духовно лице извърши плътско прегрешение с монахиня, роднина или с която и да било жена (защото и това се случва!), грехът му ще бъде опростен само ако плати шейсет и седем златни лири и дванайсет солди. А ако върши още по-големи безобразия, трябва да плати над двеста лири, но ако ги е вършел само с деца или животни, а не с жени, глобата се намалява със сто лири. А когато една монахиня се е отдавала на мнозина, било едновременно, било по различно време, в манастира или извън него, и иска да стане игуменка, ще трябва да плати сто трийсет и една златни лири и петнайсет солди…

209

„Свещени такси за покаяние“.

— Хайде, месер Джироламо — възрази Убертино, — знаете колко обичам папата, но тук се налага да го защитя! Това е клевета, обикаля цял Авиньон, но аз никога не съм виждал тази разпоредба!

— Има такава — настоя Джироламо. — И аз не съм я виждал, ама съществува.

Убертино поклати глава, другите млъкнаха. Забелязах, че не вярваха кой знае колко на месер Джироламо, за когото предния ден Уилям бе казал, че е глупак. Уилям се опита да продължи разговора.

— Така или иначе, бил той достоверен или не, слухът ни доказва какъв е моралният климат в Авиньон, където всички — и експлоатирани, и експлоататори — знаят, че живеят по-скоро в пазар, отколкото в двора на представител на Христа. Когато Йоан се възкачи на престола, се говореше, че богатството му възлизало на седемдесет хиляди златни флорини, а сега разправят, че бил натрупал над десет милиона.

— Истина е — потвърди Убертино. — Микеле, Микеле, да знаеш какви безобразия съм видял в Авиньон!

— Да бъдем справедливи — рече Микеле. — Знаем, че и нашите хора също са вършели безобразия. До мен стигнаха слухове за францисканци, които нападали с оръжие доминикански манастири и събличали монасите, за да им наложат да живеят в бедност… Именно поради това не се осмелих да се противопоставя на Йоан по време на събитията в Прованс… Искам да се споразумеем с него, няма да унизя гордостта му, ще поискам от него едно-единствено нещо — да не унижава нашата смиреност. Няма да му говоря за пари, ще поискам да се съгласи с правилното тълкуване на Светото писание. Ето какво трябва да направим утре на срещата с неговите пратеници. В края на краищата и те са богослови, не всички са алчни като Йоан. А след като учени люде са взели решение по въпроса за тълкуването на Светото писание, той не ще може…

— Той ли? — прекъсна го Убертино. — Това значи, че ти не знаеш безумията му в богословието. Той иска да наложи своя ред и на небето, и на земята. Какво върши на земята, вече видяхме. А що се отнася до небето… Той още не е изказал — поне публично — своите намерения, но знам със сигурност, че е разговарял по този въпрос с доверените си хора. Нахвърля някакви безумни — какво ти, — извратени положения, които ще променят самата същност на нашето учение и ще обезсилят нашата проповед!

— Какво точно? — обадиха се мнозина.

— Попитайте Беренгарий, той ги знае, той ми спомена за тях. — Убертино се обърна към Беренгарий Талони, един от най-големите врагове на папата в самия му двор. Идваше от Авиньон, преди два дни се бе срещнал с останалите францисканци и бе пристигнал заедно с тях в манастира.

— Това е една мътна, почти невероятна история — рече Беренгарий. — Изглежда, Йоан е намислил да поддържа, че праведните ще могат да съзрат Бога едва след Страшния съд. От дълго време той размишлява върху деветия стих от глава шеста на Апокалипсиса, където става дума за свалянето на петия печат, когато под жертвеника се появяват душите на закланите за словото Божие и за свидетелството и искат справедливост. И всекиму от тях се дават бели дрехи и им се казва да починат още малко време… Според Йоан това означавало, че те ще могат да видят Бога в неговата същина едва след Страшния съд.

— Но с кого е споделял всичко това? — запита изумен Микеле.

— Досега с малцина, и то с най-близките си. Но слухът се носи, разправят, че се канел да говори открито, не веднага, може след някоя и друга година, допитвал се до своите теолози…

— Ха, ха! — изхили се Джироламо, като продължаваше да дъвче.

— И не само това; като че ли иска да отиде още по-далеч и да заяви, че и адът щял да бъде отворен едва тогава… И за демоните!

— Господи Иисусе, помогни ни! — възкликна Джироламо. — Какво ще разправяме на грешниците, след като няма да можем да ги заплашваме, че ще отидат в ада, още щом умрат?

— Попаднали сме под властта на луд човек — рече Убертино. — Но не мога да разбера защо иска да поддържа тия неща…

— Цялото учение за индулгенциите отива по дяволите — завайка се Джироламо, — а и той няма да може да ги продава. Защо свещеник, извършил грях с безобразията си, ще трябва да плати толкова златни лири, за да избегне едно толкова далечно наказание?

— Не е чак толкова далечно — възрази енергично Убертино. — Часът наближава!

— Това го знаеш ти, драги ми брате, но простолюдието не го знае. Това е! — викна Джироламо, който явно бе престанал да се наслаждава на вкусните ястия. — Ама че пагубна помисъл, сигурно са му я внушили ония монаси проповедници… Ех! — И поклати глава!

— Но защо? — настоя Микеле Чезена.

— Не мисля, че има някаква причина — рече Уилям. — По-скоро мисля, че той си позволява това от тщеславие. Иска той да решава и небесните, и земните работи. Тия слухове са ми известни, Уилям Окам ми писа. Ще видим дали в края на краищата ще се наложи папата или пък ще се наложат богословите, цялата църква, дали ще се чуе гласът на християнството, на епископите…

— О, по въпросите на учението той ще съумее да се наложи и на теолозите — рече тъжно Микеле.

— Не се знае — продължи Уилям. — Живеем във време, когато богословите не се боят да заявят, че папата е еретик. А теолозите, макар и по своему, са глашатаи на християнството. Папата вече не е в състояние да върши неща, противни на този глас.

— От трън, та на глог — прошепна със страх Микеле. — От една страна, един безумен папа, а от друга — народът Божи, който, макар и чрез своите богослови, скоро ще поиска да тълкува свободно Светото писание…