Името на розата

Тук, като прекъсна учтиво Абон, думата взе кардинал Бертрандо; той каза, че е нужно да се напомни следното: през 1324 година, като усложнил нещата и раздразнил папата, се намесил Лудвиг Баварски с декларацията от Заксенхуазен, подкрепяща без достатъчно добри основания тезисите от Перуджа (пък и не можело да се разбере, подчерта Бертрандо с лукава усмивка, защо императорът приветства с такъв възторг една бедност, която той изобщо не спазва); с това той застанал против Негово Светейшество папата, наричайки го враг на мира, с намерение да предизвика скандали и разпри, и накрая го нарича еретик, нещо повече — ересиарх.

— Не точно така — опита се да посредничи Абон.

— По същество е така — отвърна рязко Бертрандо. И добави, че именно за да противодейства на неуместната намеса на императора, папата бил принуден да издаде декреталията Quia quorundam и че накрая поканил най-строго Микеле Чезена да се яви при него. Микеле изпратил писма, в които се извинявал, че бил болен, нещо, в което никой не се съмнявал, и изпратил брат Йоан Фиданца и брат Умиле Кустодио от Перуджа. Но стана така, продължи кардиналът, че гвелфите 237 от Перуджа уведомиха папата, че брат Микеле не само не е болен, ами поддържа връзка с Лудвиг Баварски. Така или иначе, било каквото било, сега брат Микеле изглеждал здрав и бодър, затова го очаквали в Авиньон. Пък и било по-добре, съгласи се кардиналът, да се обсъди предварително — както става сега — пред разумни люде и от двете страни това, което Микеле ще каже на папата, тъй като в края на краищата целта на всички е да не се изострят конфликтите и да се уреди по братски един спор, който не трябва да има място между един любещ баща и преданите му чада, спор, разпалван единствено поради намесата на светски лица, били те императори или викарии, които нямат нищо общо с проблемите на Светата църква майка.

237

Гвелфи — членове на средновековна партия в Италия (XII-XIV в.), поддържаща папата. Техни противници били гибелните, привърженици на императора.

Но ето, че взе думата Абон и каза, че макар да е духовно лице и абат от орден, на който църквата дължи толкова много (шепот, израз на почит и уважение, премина и от двете страни на полукръга), той — поради много причини, на които по-късно щял да се спре брат Уилям от Баскервил — все пак смята, че императорът не трябва да остане настрана от тези въпроси. Но, продължи Абон, въпреки това било правилно първата част от дискусията да стане между папските пратеници и представителите на онези чада на свети Франциск, които със самия факт, че са дошли на тази среща, показват, че са най-предани чада на папата. След това прикани брат Микеле или някой от негово име да изложи становището, което той възнамерява да поддържа в Авиньон.

Микеле каза, че за негова голяма радост и вълнение сред тях тази сутрин е и Убертино от Казале, от когото самият папа през 1322 година бил поискал обосновано изложение по въпроса за бедността. Затова именно Убертино можел да изложи накратко с яснота, фудиция и страстна вяра — качества, призната му от всички — основните точки от непоклатимите схващания на францисканския орден.

Убертино се надигна; щом заговори, разбрах защо е предизвиквал такъв възторг и като проповедник, и като човек от двора. Със страстни жестове, с убедителен глас, с очарователна усмивка, с ясна и последователна мисъл той прикова вниманието на слушателите през цялото време, докато говореше. Започна с високо ерудирано изложение за причините, подкрепящи тезисите от Перуджа. Най-напред — каза той — трябва да се признае, че Христос и неговите апостоли имали двояко положение, защото са били прелати на църквата на Новия завет и по този начин притежавали власт да разпределят и отсъждат, за да дават на бедните и на служителите на църквата, както е записано в четвъртата глава от Деянията на Светите апостоли, и това не се оспорва от никого. Но освен това Христос и апостолите трябва да бъдат разглеждани и като отделни личности, основа за всяко религиозно съвършенство, напълно презиращи светските неща. В тази връзка съществуват два начина на притежание; единият от тях е граждански и светски, който имперските закони определят с думите bonis nostris 238 , защото наши са тези блага, които са поставени под защита и за които, ако ни бъдат отнети, имаме правото да претендираме. Ето защо едно е да защитаваме граждански и светски собствените блага от този, който иска да ни ги отнеме, като се обърнем към имперския съдия (а да се твърди, че Христос и апостолите са притежавали блага по този начин, е ерес, защото, както казва Матей в V глава, на тоя, дето поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха; същото казва и Лука в VI глава със словата, с които Христос отхвърля от себе си всяка собственост и господство и налага същото и на своите апостоли; нека видим и Матея, глава XIX, където Петър казва на Господа, че са оставили всичко и са го последвали); но, от друга страна, все пак могат да бъдат притежавани и светски неща от гледна точка на общото братско милосърдие; по този начин Христос и неговите ученици са притежавали блага съгласно естественото право, което от някои се нарича ius poli, тоест небесно право, като изхождат от природата, която, без да бъде устроена от човека, е в съзвучие със справедливото право; докато ius fori 239 е власт, която зависи от спогодба между хората. Преди първата подялба на нещата, те по отношение на притежанието били такива, каквито са сега нещата, които не са включени между благата на никого и биват давани на който ги заема, и са били в известен смисъл общо притежание на всички люде; едва след прегрешението нашите прародители започнали да си поделят собствеността и оттогава започнали светските владения, както са известни днес. Но Христос и апостолите са притежавали нещата по първия начин; така са притежавали и дрехите, и хлябовете, и рибите и както казва Павел в първото си послание до Тимотея 240 , като имаме прехрана и облекло, нека бъдем доволни. Поради което Христос и неговите ученици не са притежавали тези неща като собственост, а за ползване и са били напълно бедни. Това вече било признато от папа Николай II в декреталията Exiit qui seminat.

238

„За нашите блага“.

239

„Небесно право“ и „обществено право“.

240

Първо послание до Тимотей — книга в новозаветния дял на Библията, едно от двете послания на апостол Павел, писани до неговия ученик Тимотей, епископ на град Ефес, Мала Азия.

Но ето, от противната страна се надигна Жан д’Ано и каза, че според него становището на Убертино е в противоречие с правото и с правилното тълкуване на писанията. Тъй като що се отнася до благата, които изчезват в употребата, като хляба и рибите, не може да се говори за обикновено право за употреба, нито пък може да се говори за фактическа употреба, а само за прекаляване; всичко, което вярващите притежавали общо в първата църква, както следва от втората и третата глава на Деяния, са го притежавали под формата на същия вид притежание, каквото са имали и преди покръстването; апостолите, след слизането на Светия Дух, са имали имоти в Юдея; обетът да се живее без собственост не се разпространява върху това, от което човек се нуждае, за да живее, и когато Петър заявява, че се бил отрекъл от всичко, това не означава, че се бил отказал от собствеността; Адам е имал и власт, и собственост върху нещата; слугата, който взема пари от своя господар, нито ги използва, нито злоупотребява с тях; думите от Exiit qui seminat, на които миноритите винаги се позовават и според които миноритите могат само да използват това, с което си служат, без да имат над него нито власт, нито собственост, трябва да се отнасят само до благата, които не се изчерпват с тяхната употреба, защото, ако декреталията Exiit qui seminat включваше и развалящите се блага, тя щеше да поддържа нещо, което е невъзможно; фактическото използване не може да се разграничи от юридическото притежание; всяко човешко право, въз основа на което се притежават материални блага, се съдържа в кралските закони; Христос, като смъртен човек, още от мига на своето зачатие е бил собственик на всички земни блага, а като Бог е получил от Отца всеобщо владение над всичко; той е бил собственик на дрехи, храна, пари от дарения на вярващите и ако е бил беден, е бил такъв не защото не е притежавал собственост, а защото не е получавал плодовете от нея, тъй като самото юридическо владеене, отделено от получаването на печалбите, не обогатява този, който има такова владение; пък и дори ако в декреталията са били казани различни неща, римският папа, що се отнася до вярата и моралните въпроси, може да отмени решенията на своите предшественици и да изкаже противно на тях мнение.

Но ето, че рипна брат Джироламо, епископът на Кафа; брадата му трепереше от ярост, макар да се опитваше словата му да звучат примирително. Започна с доводи, които ми се сториха твърде объркани:

— Онова, което ще искам да кажа на Светия отец, подчинявам още отсега на това, с което той ще ме поправи, тъй като наистина съм убеден, че Йоан е наместник на Христа, и поради това признание аз бях заловен от сарацините. Ще започна, цитирайки факт, отбелязан от голям учен, за спора, възникнал веднъж между монаси за това кой е бащата на Мелхиседек 241 . Тогава абатът Копес, запитан по този въпрос, се удари по главата и рече: горко ти, Копес, защото търсиш само онова, което Бог не ти нарежда да търсиш, и се отнасяш пренебрежително към нещата, които той ти нарежда да търсиш. Ето, както следва неопровержимо от моя пример, става от ясно по-ясно, че Христос, пресвета Богородица и апостолите не са притежавали нищо нито лично, нито общо; и много по-малко ясно ще е да признаем, че Иисус е бил човек и в същото време и Бог, затова ми се струва, че който отрича първия очевиден факт, след това би трябвало да отрече втория!

241

Мелхиседек — цар на Салим в Ханаан (Палестина); в библейския разказ за него не се споменава чий син е и затова се смята като персонаж без родословие.

Изрече го с тържествен тон, а аз видях как Уилям вдигна очи към небето. Подозирам, че смяташе силогизма на Джироламо за доста нелогичен, и аз не мога да го упрекна; но още по-неубедителни ми се сториха гневните възражения на Джовани Далбена; той заяви, че който твърди нещо за бедността на Христа, твърди нещо, което се вижда (или не се вижда) с око, но неговата човечност и божественост се определят от вярата, поради което двете съждения не могат да бъдат равнозначни. Отговорът на Джироламо обаче бе по-остроумен от отговора на неговия противник.

— А, не, скъпи братко — рече той, — според мен вярно е тъкмо обратното, защото във всички Евангелия е казано, че Христос е бил човек и е пиел и ядял, а поради повече от очевидните си чудеса е бил и Господ; именно това се набива в окото!

— Но и магьосниците, и гадателите са вършели чудеса — рече важно Далбена.

— Да — възрази Джироламо, — но с магьоснически действия. Нима искаш да сравниш чудесата Христови с изкуството на магията?

— Присъстващите измърмориха с възмущение, че не желаят. — И накрая — продължи Джироламо, който вече предвкусваше победата си, — кардинал Поджето би искал да определи като еретична вярата в бедността на Христа, а върху това почиват правилата на орден като францисканския — такъв орден, че няма царство, където неговите чада да не са отишли да проповядват и да проливат кръвта си — от Мароко, та чак до Индия.

— Света душа на Педро Испански — измърмори Уилям, — ела ни на помощ.

— Скъпи братко — викна Далбена, като пристъпи крачка напред, — говори си за кръвта на твоите монаси, но не забравяй, че същата дан е била плащана и от монасите от други ордени…

— Моите почитания на господин кардинала — викна Джироламо, — но нито един доминиканец не е загивал сред неверниците, докато само по мое време деветима минорити станаха мъченици!

Тогава, целият поруменял, се надигна доминиканецът, епископ на Албореа:

— Щом е така, аз мога да докажа, че преди миноритите да отидат в Татария, папа Инокентий изпрати там трима доминиканци!

— Така ли! — захили се Джироламо. — Аз пък знам, че миноритите са в Татария от четиридесет години и имат четиридесет църкви в цялата страна, докато доминиканците — всичко на всичко петнайсетина монаси — имат само пет църкви по крайбрежието. С това въпросът е решен!

— Нищо подобно! — викна епископът на Албореа. — Защото тези минорити, дето раждат просяци така, както кучките раждат кученца, приписват всички заслуги на себе си, хвалят се с разни мъченици, а си имат хубави църкви, разкошни одеяния и купуват и продават като всички други духовници!

— Не, господине мой, не — възрази Джироламо, — самите те нито продават, нито купуват, а вършат това чрез прокураторите на апостолическия престол и прокураторите имат право на владение, докато миноритите само ползват.

— Наистина ли? — ухили се епископът на Албореа. — Я ми кажи, колко пъти си продавал без помощта на прокураторите? Аз знам за някои имоти, които…

— Ако съм постъпил така, съм сбъркал — побърза да го прекъсне Джироламо, — не приписвай на ордена нищо, което е било моя слабост!