Името на розата
Шрифт:
— Какво съм виновен, дето Лудвиг чете какво съм писал? Ех, да, той не може да чете твоите, защото си неграмотен!
— Аз ли съм неграмотен? Нима вашият Франциск, дето разговарял с гъските, е бил грамотен?
— Ти богохулстваш!
— Ти богохулстваш, пияница такъв!
— Никога не съм бил пияница!
— Ами, така правеше с твоите монаси, когато се вмъкваше в постелята на Киара от Монтефалко!
— Бог да те порази! По това време бях инквизитор, а Киара бе предала Богу дух, и то като светица!
— Абе тя може да е ухаела на светица, ама ти си душел други ухания, когато си пял утринната молитва на монахините!
— Карай, карай, гневът Господен ще те порази, както ще порази и
— Почитаеми братя! Почитаеми братя! — викаха кардинал Бертрандо и абатът.
Ден пети
ТРЕТИ ЧАС
243
Екхарт(1260–1328) — немски мистик, доминиканец. Някои пунктове от учението му били осъдени от католическата църква.
Когато Северин разказва на Уилям за някаква особена книга, а Уилям говори на пратениците за някакво особено схващане за светската власт
Докато кавгата продължаваше, един от послушниците, дето пазеха на вратата, влезе, мина през тая суматоха като човек, прекосяващ нива под градушка, приближи се до Уилям и му прошепна, че Северин искал да говори с него по много важна работа. Излязохме в нартиката; тук гъмжеше от любопитни монаси, които се опитваха да отгатнат по виковете и шумотевицата какво става в залата. В първата редица зърнахме Аймаро от Алесандрия, който ни посрещна с обичайната си гримаса, изразяваща състрадание към безсмислието на този Божи свят.
— Откакто се появиха просяшките ордени, християните станаха по-добродетелни — рече той.
Уилям го отблъсна, и то доста грубо, и се запъти към Северин, който ни очакваше в ъгъла. Беше неспокоен, искаше да разговаря с нас насаме, но в царящата бъркотия просто не можехме да намерим кътче, където да се уединим. Искахме да излезем навън, но от вратата на заседателната зала започна да наднича Микеле Чезена и подкани Уилям да се върне, — защото — казваше той — духовете започнали да се успокояват, та изказванията трябвало да продължат.
Уилям отново бе поставен в затруднение, но подкани Северин и билкарят заговори, като гледаше да не го чуят околните.
— Преди да отиде в банята, Беренгарий сигурно се е отбивал в болницата — рече той.
— Откъде разбра? — Неколцина монаси се доближиха, за да чуят за какво разговаряхме. Северин започна да шепне, като се оглеждаше.
— Ти ми бе казал, че този човек… сигурно е носел нещо със себе си… Виж какво, аз намерих нещо в моята лаборатория, сред другите книги… намерих една книга, ама не е моя, някаква особена книга…
— Сигурно е онази — рече тържествуващият Уилям. — Донеси ми я веднага.
— Не мога — отвърна Северин, — после ще ти обясня, открих… мисля, че открих нещо много интересно… Трябва да дойдеш, трябва да ти покажа книгата… ама внимателно… — И млъкна. Забелязахме, че край нас, внезапно и мълчаливо както обикновено, се бе появил Хорхе. Пристъпваше с протегнати ръце, сякаш, несвикнал да се движи из това място, се опитваше да разбере накъде се е запътил. Един нормален човек не би могъл да долови шепота на Северин, но ние знаехме отдавна, че Хорхе, подобно на всички слепци, имаше много остър слух.
Но като че ли старецът не бе чул нищо. Нещо повече — тръгна в обратна посока, докосна някакъв монах и му каза нещо. Монахът го хвана внимателно за ръка и го поведе навън. В този миг Микеле се появи отново и извика Уилям. Моят
учител реши.— Моля те — рече той на Северин, — върни се веднага там, откъдето си дошъл. Затвори се и ме чакай. А ти — обърна се към мен — тръгни след Хорхе. Дори и да е дочул нещо, не вярвам, че ще поиска да го заведат до болницата. Искам да разбереш къде е отишъл.
Понечи да се върне в залата и в същия миг забеляза (забелязах го и аз) Аймаро, който си пробиваше път в блъсканицата, за да последва излизащия Хорхе. Тук Уилям прояви непредпазливост, защото викна от единия край на нартиката на Северин, който прекрачваше прага на външната врата:
— Моля те. Не допускай никого… ония документи не бива да се върнат там, отдето са излезли!
Тъкмо се канех да последвам Хорхе, зърнах ключаря, който се беше облегнал на рамката на вратата; той бе чул казаното от Уилям и поглеждаше ту моя учител, ту билкаря, а по лицето му бе изписан страх. Видя, че Северин излезе на двора, и го последва. Стоях на прага и се боях да не изпусна Хорхе, който още малко и щеше да изчезне в мъглата; но и двамата, запътили се в противоположни посоки, щяха да потънат в сивкавата пелена. Премислих набързо какво да правя. Беше ми наредено да следя слепеца, защото съществуваше опасението, че ще отиде в болницата. А той заедно със своя придружител тръгнаха в друга посока — прекосяваше вътрешния двор, но отиваше към църквата или Зданието. Ключарят сигурно бе решил да тръгне след билкаря, а нали Уилям се безпокоеше затова, дето можеше да се случи в лабораторията. Затова тръгнах след тия двамата, като същевременно се питах къде ли е отишъл Аймаро, стига, разбира се, да не беше излязъл по причини, съвсем различни от нашите.
Държах се на разстояние, достатъчно да не изгубя от очи ключаря, който пък забави крачките си, тъй като бе забелязал, че го следя. Той не можеше да разбере дали сянката, която го следва, съм аз, така както и на мен не ми беше ясно дали сянката, която следвах, бе той, но тъй като аз не се съмнявах, че е той, така и той не се съмняваше, че съм аз.
Като го принудих да ме следи, му попречих да следи отблизо Северин. Когато вратата на болницата изникна в мъглата, тя бе вече затворена. Слава тебе Господи, Северин бе успял да влезе. Ключарят се обърна още веднъж и ме изгледа — стърчах неподвижно като дърво от градината, — после като че ли намисли нещо и се запъти към кухнята. Рекох си, че съм си изпълнил задачата. Северин беше разумен човек, можеше и сам да се пази, нямаше да отваря никому. Нямах какво повече да правя и най-вече изгарях от любопитство да видя какво става в заседателната зала. Затова реших да се върна и да докладвам. Може би не постъпих правилно, може би трябваше да поостана и да пазя и щяхме да си спестим толкова много беди. Но това ми става ясно сега, а тогава не знаех, че ще стане така.
Докато се прибирах, за малко да се сблъскам с Бенций, който ми се усмихна съзаклятнически.
— Северин май е намерил нещо, оставено от Беренгарий, нали?
— Ти пък откъде знаеш? — му отвърнах непристойно, като да беше мой връстник, отчасти понеже се ядосах и отчасти загдето по младежкото му лице се бе изписало почти детско лукавство.
— Не съм чак толкова глупав — отвърна Бенций, — Северин бързаше да каже нещо на Уилям, а ти следеше да не го следи никой.
— А пък ти следиш и нас, и Северин — възразих разгневен.
— Аз ли? Разбира се. От онзи ден не изпускам из очи нито банята, нито болницата. Ако можех, досега да съм влязъл. Бих дал мило и драго да разбера какво е намерил Беренгарий в библиотеката.
— Ти искаш да знаеш много, без да имаш право.
— Аз съм ученик и имам право да знам, дошъл съм от края на света, за да се запозная с библиотеката, библиотеката е затворена, сякаш съхранява непристойни неща, и аз…