Името на розата

— Но коя Света църква? Тази, смятана за свята от вярващите, които се наричат съвършени, от лъжеапостолите, от еретичните монаси просяци, или църквата, която те сравняват с блудницата от Вавилон и в която вярваме твърдо всички ние?

— Господине — отвърна смутен ключарят, — кажете ми коя според вас е истинската църква…

— За мен такава е единствената свята и апостолическа римска църква, ръководена от папата и от неговите епископил.

— И аз мисля така — рече ключарят.

— Хитрост, достойна за възхищение! — викна инквизиторът.

— Достойно за възхищение остроумие! Нали чухте: той иска да каже, че вярва, че аз вярвам в тази църква, и се измъква от задължението да каже в какво той вярва! Но ние познаваме много добре тия лисичи похвати! Да се върнем на същината на въпроса. Вярваш ли, че тайнствата са установени от нашия Господ бог, че за да измолиш опрощение на греховете си, трябва да се изповядаш пред божите служители, че римската църква е властна да развързва и свързва на земята това, което ще бъде развързано и свързано на небето?

— Нима не трябва да вярвам в това?

— Не те питам в какво трябва да вярваш, а в какво вярваш!

— Аз вярвам във всичко, в което ми нареждате да вярвам вие и другите добри учени — отвърна изплашеният ключар.

— Аха! Да не би добрите учени, за които намекваш, да са тия, дето ръководят твоята секта? Това ли имаше предвид, като спомена добрите учени? На тия ли извратени лъжци, дето се смятат за единствени наследници на апостолите, се опираш, за да знаеш в какво да вярваш? Ти искаш да кажеш, че ще ми повярваш само ако вярвам на това, което казват те, иначе ще вярваш само на тях!

— Не съм казвал подобно нещо, господине — измънка ключарят.

— Вие казвате, че съм го казал. Аз вярвам на вас, стига да ми сочите кое е доброто.

— Ама че наглост! — викна Бернар и удари с юмрук по масата.

— Ти повтаряш наизуст с ярост и твърдоглавие формулите, на които ви учат във вашата секта. Ти казваш, че ще ми вярваш само ако проповядвам това, което твоята секта смята за добро. Но така са отговаряли винаги лъжеапостолите, така ми отговаряш сега и ти, може би без да си даваш сметка, защото устните ти изговарят думи, на които си бил учен някога, за да мамиш инквизиторите. Така се самообвиняваш със собствените си слова; и аз бих паднал в клопката ти, ако нямах дълголетен опит като инквизитор… Но да се върнем към същността, извратени човече. Чувал ли си за Герардо Сегалели от Парма?

— Чувал съм — рече ключарят и пребледня, ако изобщо можеше да се каже това за разстроеното му лице.

— А чувал ли си за брат Долчино от Новара?

— Чувал съм.

— Срещал ли си го лично, разговарял ли си с него?

Ключарят помълча, сякаш искаше да прецени доколко ще му е изгодно да каже част от истината. Най-сетне се реши и промълви:

— Виждал съм го, разговарял съм с него.

— По-високо! — викна Бернар. — Та най-сетне да чуят истина, излязла от устата ти! Кога си разговарял с него?

— Господине — отвърна ключарят, — бях в един манастир край Новара, когато хората на Долчино се събраха там; минаха и край нашия манастир, отначало не ни беше ясно какви са…

— Лъжеш! Как е било възможно францисканец от Вараджине да бъде в манастир край Новара? Ти не си бил в манастира, ти си бил вече член на банда просещи монаси, която е обикаляла тия краища и е живеела от подаяния; ти си се присъединил към хората на Долчино!

— Как можете да твърдите подобни неща, господине? — рече, треперейки, ключарят.

— Ще ти кажа не как мога, а защо трябва да ги твърдя — отвърна Бернар и нареди да доведат Салваторе.

Като видях тоя клетник, който сигурно през нощта бе подлаган на разпит, и то не публичен, а много по-строг, сърцето ми се сви от състрадание. Вече казах, че Салваторе имаше ужасно лице. Но тази сутрин то приличаше още повече на мутра на звяр. По него нямаше следи от насилие, но начинът, по който окованото му във вериги тяло се гърчеше — с изкълчени крайници, почти неспособен да се движи, влачен от стрелците като привързана с въже маймуна, — говореше ясно как е бил воден жестокият разпит.

— Бернар го е изтезавал… — прошепнах на Уилям.

— Ни най-малко — отвърна Уилям. — Инквизиторът никога не изтезава. Грижите за тялото на обвиняемия се възлагат винаги на светските лица.

— Но то е все едно! — рекох.

— Нищо подобно. Не е така за инквизитора, който остава с чисти ръце, не е така и за инквизирания, който, щом се появи инквизиторът, вижда в него неочаквана подкрепа, облекчение за мъките си и се разкрива пред него.

Погледнах учителя си и му рекох смаян:

— Вие се шегувате.

— Нима мислиш, че човек може да се шегува с подобни неща? — отвърна Уилям.

Сега Бернар разпитваше Салваторе; моето перо не е в състояние да отбележи ония неясни, объркани думи, с които този вече съсипан, заприличал на маймуна човек отговаряше, разбиран с мъка от другите, макар и подпомаган от Бернар, който му задаваше въпросите така, че той да отговаря само с да или не, неспособен на каквато и да е лъжа. А читателят може да си представи много добре какво каза Салваторе. Той каза или призна, че е разказал през нощта част от историята, която аз вече бях възстановил: скитанията си като просешки монах, като пастир и лъжеапостол, как по времето на Долчино срещнал Ремиджо между неговите хора, как двамата се спасили след битката при връх Ребело и след много перипетии намерили приют в манастира в Казале. Добави, че преди да бъде разгромен и заловен, ересиархът Долчино дал на Ремиджо няколко писма, но той не знаел къде и на кого да ги отнесе. Ремиджо носел тези писма винаги със себе си, не смеел да ги предаде, а като пристигнали в манастира, тъй като го било страх да ги държи у себе си, а не искал да ги унищожи, ги предал на библиотекаря, да, на Малахий, за да ги скрие някъде из потайните места на Зданието.

Докато Салваторе говореше, ключарят го гледаше с омраза; по едно време не се стърпя и му викна:

— Змия, сладострастна маймуна, бях ти като баща, приятел, защитник, така ли ми се отплащаш!

Салваторе погледна своя защитник, който сега сам се нуждаеше от закрила, и изфъфли:

— Господин Ремиджо, докато можеше, бях твой. И ми беше много скъп. Но ти знаеш какви са палачите. Който няма кон, да ходи пеша…

— Ти си луд! — викна му Ремиджо. — Нима се надяваш да се спасиш? Не знаеш ли, че и ти ще умреш като еретик? Кажи, че си признал, защото са те измъчвали, кажи, че си измислил всичко!

— Господине, отде да знам какви имена имат всички тези ереси… Патарени, гадзези, леонисти, арналдисти, сперонисти, обрязани… Аз съм неук, грешах неволно, негово преосвещенство господин Бернар знае това и аз се надявам на неговата милост в името на Отца и Сина и Светаго Духа…

— Ще бъдем милостиви дотолкова, доколкото позволява службата ни — рече инквизиторът, — и ще преценим с бащинско състрадание доброто желание, с което разкри пред нас душата си. Върви, върни се да размишляваш в килията си и се надявай на състраданието Божие. А сега трябва да разискваме съвсем друга работа. И така, Ремиджо, ти си носил със себе си писма на Долчино и си ги дал на твоя събрат, който отговаря за библиотеката…