История с кучета

— Забелязваш ли нещо? Анастаси повдигна рамене.

— Вейки са откършени, и то не много отдавна, не виждаш ли? Тук е обтягал антена, мога да се обзаложа на каквото щеш, дори лулата си ще заложа! И ще ти кажа: щом в дома му не можах да открия радиостанция, тя непременно ще се намери тука! Какъв по-сигурен тайник от това блато, където на всяка крачка дебне смърт? И какво по-удобно място от тази върба? Разбира се! Където е била обтягана антената, там трябва да се намира и станцията. За такова откритие не се иска много ум! — Като говореше повече на себе си, отколкото на Анастаси, той опипваше ствола на върбата, както сляп човек опипва вратата на дома, където живее. — Ето! — възкликна най-после той и по устните му се появи усмивка, в която имаше доволство и удовлетворение, но не кой знае какво тържество. На един метър над коренището на върбата имаше кухина, дълга около половин метър и широка една-две педи. Той бръкна в тази кухина и извади от дъното й куфарче, голямо колкото една портативна пишеща машина. — Ecce Veritas! 5 — кимна той на Анастаси и избърса с кърпичка ръцете си. — Човек това звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква!

5

Ето истината! (лат.)

— Сега какво ще правим? — попита Анастаси.

— Ще занеса тази станция в Н, за да снемат отпечатъци от нея и да ги сравнят с отпечатъците от пръстите на бай Спиро. След това ще замина за София, за да чуя какво ще разкажат пружинката и онази пластинка, по която забелязахме следи от лепило. А довечера ще се любувам навярно на тихия бял Дунав…

И неочаквано засвири с уста прелестния Щраусов валс и като придържаше за кръста една въображаема „дама“, той обиколи, танцувайки, върбата с усмихнато и щастливо лице.

* * *

„Очаквай ме вторник привечер. Ще присъствуваш на една голяма драма!“ — каза Авакум, вземайки си довиждане с Анастаси. В Пловдив той се отби в управлението за няколко минути, а сетне замина със служебен вертолет за София. В изследователския институт на милицията пристигна малко след девет и половина.

— Искам да знам къде се произвеждат пружини от подобна стомана — каза Авакум на дежурния инспектор, като му показа пружинката, която Анастаси беше намерил в блатото. — Освен това — продължи той — също бих искал да знам какво представлява това сиво-кафяво вещество, което е полепнало по пластинката. Работата е толкова спешна — допълни той, — че не часовете, а минутите играят в случая фатална роля!

Инспекторът, който познаваше Авакум и беше от почитателите му, обнадеждаващо се усмихна.

— Ще ви потърсим в къщи към 14 часа — рече той.

Авакум веднага се прибра в квартирата си на улица „Латинка“. Два месеца не си беше дохождал и сега просто копнееше, изпитваше глад да види нещата си, любимите си вещи, да се поогрее на камината и да си налее коняк в любимата си сребърна чаша, негов трофей от времето на Момчиловската афера. Окачи лодена си и веднага се хвърли да стъква огън в камината си. Когато пламъците запърпориха, той засили огъня с две по-големи дъбови трупчета и отиде да включи бойлера в банята.

После се зае да преглежда пощата. Измежду десетината разтворени писма едно писмо в луксозен син плик веднага грабна очите му. Пликът беше надписан с едър и малко наивен женски почерк и като че ли от него идеше някакъв чуден аромат. Всъщност от това писмо не лъхаше абсолютно нищо, на Авакум тъй му се беше сторило, луксозният син плик и познатият смел и наивен почерк навярно му бяха напомнили някакъв отдавнашен любим парфюм.

Той остави това писмо настрана, а другите набързо прочете.

Когато излезе от банята, той облече халата си, седна в креслото пред камината, запали лулата си и тогава чак реши, че беше дошло време за синия плик.

Писмото беше от Мария Максимова, балерината, която преди десет години неволно беше станала централна фигура в шпионска афера, наречена на времето от Авакум „Спящата красавица“. В този балет тя изпълняваше ролята на Аврора. Тя беше 23-годишна, голяма хубавица и голяма балерина, нещо „златисто и красиво“, по което Авакум насмалко не започна да копнее. Но през нощта след премиерата на „Спящата красавица“, когато тя го пожела и му се отдаде, „златистото и красивото“ помръкна неочаквано в душата му и той не я потърси повече. Срещнаха се отново след 6 години в Рим, тя отиваше на гастроли в Париж, а той беше дошъл да събира материали за книгата си. „Златистото и красивото“ може би под влиянието на чудното италианско слънце отново се беше пробудило в душата на Авакум и затова те прекараха две нощи заедно. После връзката им се прекъсна. Тя му пращаше покани и той ходеше на премиерите й, провождаше й разкошни букети, но с това се изчерпваше всичко — „златистото и красивото“ в душата му не се пробуждаше. И ето днес беше пристигнала нова покана. Тя го наричаше в писмата си „зрител от първия ред“ — сам той се беше нарекъл така веднъж — и в това си писмо пишеше: „Уведомявам «зрителя от първия ред», че на 29 този месец, сряда, ще се състои премиерата на възобновената «Спяща красавица». Аз играя отново Аврора. Може би това ще ти даде идея за нещо. Обади ми се по телефона! Мария.“

Авакум погледа писмото някое време, после се изправи, извади от шкафчето си сребърната чаша и си наля два пръста коняк. Изпи коняка на един дъх, направи няколко крачки между вратата и портала на верандата и на края, освобождавайки се сякаш от невидим товар, дойде до телефона и набра номера на „спящата“. На въпроса й: „Кой е?“, той отговори:

— Зрителя от първия ред!

— О! — възкликнаха оттатък.

— Не ме ли очакваше?

— Бях изгубила вече надежда!

— По-добре късно, отколкото никога! — каза Авакум и попита: — Мъжът ти тука ли е?

Тя се беше омъжила преди седем години за един генерален директор, който често ходеше в чужбина.

— Мъжът ми е в Италия. Защо?

— Ще те чакам след премиерата тук, на „Латинка“. Ще дойдеш ли?

Оттатък не се поколебаха нито за секунда:

— Ти съмняваш ли се?

И в мембраната прозвъня като сребро веселият й смях.

В два часа без четвърт от института се обадиха за резултатите. Пружината беше направена от специална стомана, каквато се произвеждаше само в един завод в България — в ЗСС, град Н. Що се отнася до „веществото“ върху пластинката, това беше най-обикновено епоксидно лепило „Универсал“, смесено със силна доза цианид.

В два часа се обади по приемника капитан Петров.

— Провери — нареди му Авакум — кой от конструкторите е ходил в експерименталния цех, кога и какво е правил там!

И му обади, че ще пристигне в Н утре, вероятно към десет часа.

Сетне отново си наля коняк, но само един пръст. До отлитането на самолета за Видин имаше предостатъчно време, можеше да поседи пред камината, да подържи сребърната чаша в ръцете си и за кой ли път да прочете свои стихове от времето на Момчиловската афера!

Той развъртя външната част на чашата, извади я и на вътрешната част прочете:

От сънища нежни за теб аз тръгвам среднощ заслепен. Ветрецът повява без глас, припламват звездите над мен. 6

Сякаш повя вятър, замириса на бор. Балабаница се наведе да стъкне огъня и басмената й блузка се разтвори около врата.

— Сигурно и ти си била някога такава самодива! — каза й Авакум.

— А мигар сега съм лоша! — стрелна го Балабаница и опъна блузката върху гърдите си.

6

Шели.

— Напротив, сега струваш колкото две самодиви — засмя се Авакум. Той намести отново двете части на чашата и замислено се усмихна.

* * *

Улица „Александровска“ започваше от центъра на Видин и отиваше на запад, към шосето за град Кула. №70 беше една стара двуетажна къща с олющена фасада, с табелка от пиринч върху входната врата, толкова потъмняла от времето, че Авакум с мъка прочете: Велко Трифонов, фотограф.

Беше шест часът. Възрастна попрегърбена жена въведе Авакум в ателието — една широка стая, сред която важно се мъдреше върху разкрачен триножник голям фотографически апарат с черна сатенена фуния отдире си. Срещу апарата, на няколко крачки от него имаше стол, а до стола стърчеше подвижен прожектор. До стените бяха поставени две пейки, маса и един шкаф, подобен на библиотечните шкафове за сигнатурни фишове. До този шкаф, изтъркан и овехтял, стоеше облечен в черна професионална манта фотографът Велко Трифонов, възнисък, слаб, попрегърбен като жена си, посивял и късоглед. Той беше току-що погледнал в служебната карта на Авакум, затова изглеждаше ужасно разстроен, очилата трепереха в ръцете му, а късогледите му очи не знаеха накъде да отправят разсеяния си поглед, толкова бяха смутени.