История с кучета

— Тогава да вървим! — обади се Авакум.

Карадимов живееше сам, държеше хубаво мебелирана гарсониера. Той покани Авакум в кокетното си салонче, показа му къде да седне и рече:

— Най-напред ще те почерпя с уиски. Впрочем ти пил ли си изобщо уиски?

— По-напред направи лулата ми! — каза Авакум с вкаменено лице.

Карадимов го изгледа учуден, щеше да му каже нещо подигравателно, но се размисли и махна с ръка. Той влезе в кабинета си и след една минута се завърна оттам с червена кутийка, върху която пишеше с едри букви: лепило „Универсал“. Той постла една салфетка и извади от червената кутийка две шишенца.

— В едното шишенце има смола — каза Карадимов. — А в другото — разтворител.

— А къде е цианида? — попита Авакум. Гласът му беше леден, а лицето му си оставаше все така вкаменено.

Карадимов изпусна шишенцето с разтворителя и червената течност потече върху салфетката. Лицето му пребледня.

— Какви глупости дрънкаш? — изръмжа той. Авакум се изправи.

— Ако до три минути не донесеш цианида, ще извикам милицията да прерови цялото ти жилище!

— Какво са те прихванали! — изсъска Карадимов. Той се наведе да хване тежката метална пепелница, но в тоя момент нещо светна пред очите му и в следващия миг ръцете му се оказаха заключени в белезници.

— Тази стомана не е чак толкова специална, колкото стоманата, от която правиш твоите смъртоносни пружинки, но все пак върши работа. Кой уби Юлиян Петров, мерзавецо?

— Спиридон Драгнев го уби!

Карадимов трепереше, дори зъбите му потракваха.

— Ти ли снабди Спиридон Драгнев с пружинки?

— Аз.

— Ти ли му съобщаваше за пристигането на секретните документи?

— Аз.

— Кой изнасяше информацията?

— Не знам! Може би Сапарев. Не знам! В тази работа всеки действува поотделно. Ние не държим връзка помежду си. Драгнев навярно държи връзка с всички ни.

— Кому предава сведенията Драгнев?

— Драгнев съобщава по радиостанцията си мястото и часа, където тоя, който носи информацията, трябва да се срещне с човека, който ще я получи. Приемането и предаването става с парола, която се мени всеки път.

— Радиосеансите еднолични ли са?

— Еднолични. Говори само Драгнев. Оттатък знаят деня и часа и чакат само повикване.

— В кой ден и час предава Драгнев? Къде?

— Понеделник, 10 часа вечерта, в блатото.

— Ти откъде знаеш тия подробности? Нали всеки от вас работи самостоятелно?

— Аз шпионирах Драгнев. Всеки ден се готвех да го издам. Вие ме изпреварихте! Просто ме изпреварихте с някой и друг ден!

И Карадимов заплака. Тресеше се и хълцаше с ужасен мъжки плач.

В десет часа Авакум предаде от блатото: „Утре, вторник, десет часа вечерта, при върбата, предаване и приемане на стока. Парола: има ли нови локви? Отговор: само две.“

При Анастаси се отби за няколко минути.

— Имам такава молба — рече той, като сложи дружески ръка на рамото му. — Утре от шест часа заранта да те няма тук!

— До някое време може да ме няма? — намръщи се Анастаси и вътрешно настръхна, защото си помисли, че приятелят му пак ще го увещава да напусне изобщо това „проклето“ място.

— Да те няма само до десет часа вечерта! — уточни се Авакум. — До десет часа да не се мяркаш ни наблизо, ни надалече! И никому нито дума, нали? Както някога в Момчилово!

— Разчитай на мен! — каза гордо Анастаси. — Един път ли сме работили заедно?

Като мина покрай ресторанта, Авакум спря волгата и изтича до телефонната будка. Той набра номера на инженер Прокопи Сапарев.

— Безпокои те археолога! — каза той, когато инженерът се обади.

— Хм — изсумтяха оттатък. — Какво направи онова говедо, залепи ли лулата?

— Онова говедо е в милицията, арестуваха го!

— Заради лулата?

— Не вярвам!

— Ти за какъв дявол ме безпокоиш?

— Каня те утре на вечеря. Ще споделя с тебе една идея относно твоята ясновидка.

— Първо — вечер не споделям идеи. Второ — ясновидката не е моя.

— Както искаш! — каза Авакум.

— Къде ще бъде тази вечеря, дявол да го вземе?

— В дома на един мой много добър приятел, ветеринарен доктор. Той се намира в село Воднянци и живее в бившата кръчма, дето е до стария път.

— Хм — казаха оттатък.

— Е? — попита Авакум.

— Вие сте побъркани, дявол да ви вземе! Но ако и моята чивия мръдне, непременно ще дойда! В колко часа?

— След десет!

Оттатък хлопнаха телефона.

Като пристигна в Н, Авакум извика капитан Петров.

— Утре точно в пет часа сутринта трябва да заминем за село Воднянци. Вземи с тебе двамата лейтенанти и сержанта. Облечете мушами, обуйте ботуши, намерете силни фенери. Прегледайте си оръжието. Сборен пункт — старата кръчма. Впрочем аз ще ви водя. Вие ще се движите след мен.

— Слушам! — каза тихо капитан Петров.

— След като свършим работа, ще останем за вечеря в старата кръчма. Макар и да е късно вече, постарай се да приготвиш провизии за една хубава мъжка вечеря.

— Ще се постарая! — чукна леко токовете си капитан Петров.

* * *

Двамата лейтенанти, сержантът, капитан Петров и Авакум останаха в кръчмата, а двамата шофьори върнаха обратно колите. Наближаваше седем часа. Току-що беше започнало да се развиделява, валеше тих и студен дъжд, блатото беше покрито с лека мъгла.

Авакум покани всички да седнат около голямата и продълговата маса, извади от чантата си хартия и молив и започна да излага плана на предстоящата акция.

— Ето диспозицията — рече той и посочи плана, който възпроизвеждаше местността от началото на пътеката до средата на блатото, където беше означена с кръстче плачущата върба. — Сержантът се прикрива на това място, където пътеката навлиза в блатото. Оттук ще мине типът, който ще получи информацията. Сержантът няма да го спира. Сержантът ще действува само в случай, че ние, които сме на позиция около вратата изпуснем типа и той, спасявайки се, направи опит да се измъкне обратно през същото място. Ясно ли е? Аз и лейтенант Симов се прикриваме южно от върбата, а капитан Петров и лейтенант Станчев — откъм северната. Когато двамата типове се срещнат и единият предаде материала си на другия, аз ще ги осветя с фенера си и всички ще скочим едновременно върху тях. Никаква стрелба! Стрелба само в случай, че първи започнат те! Има ли въпроси?

— Кога ще заемем позиции? — попита капитан Петров.

— След като хубаво се стъмни. Към седем часа.

— Ще лежим под дъжда до десет часа! — засмя се капитан Петров.

— Нали ви казах да си вземете мушами!

* * *

Двамата се срещнаха точно в десет часа и една минута. Валеше тих дъжд, тъмнината беше непрогледна. Единият запита:

— Има ли пови локви? Другият отговори:

— Само две.

— Тогава взимай! — каза първият.

— Това ли е всичко? — попита вторият.