Изкушена

— Знам, че не съм безсмъртна, нито съм Зоуи Редбърд, но и моите сили и способности са огромни и не трябва да забравяш, че аз убих последния мъж, който се опита да има и мен, и нея.

Неферет се завъртя, махна с ръка, раздели живия плет пред себе си и мина през него. Калона остана сам и се втренчи в гърба й.

Хийт се приготви да се измъкне бавно, когато Калона обърна глава и кехлибарените му очи се насочиха точно към мястото, където стоеше.

— Е, малко човече, сега ще разкажеш страхотна история на моята Зоуи.

Хийт погледна безсмъртния в очите и разбра две неща извън всякакво съмнение. Едното беше, че съществото ще го убие, а второто, че преди да умре, трябва някак да покаже на Зоуи истината. Хийт не трепна от погледа на крилатия, а използва цялата сила на волята си, която се беше научил да обуздава на друг вид бойно поле — футболното игрище — и я насочи чрез кръвната връзка на тяхното Обвързване, опитвайки се да намери природната стихия, е която Зоуи имаше най-силна връзка — духа. Сърцето и душата му изкрещяха в нощта. Дух, ела при мен! Помогни ми да предам посланието си на Зоуи! Кажи и, че трябва да ме намери! В това време гласът му спокойно каза на Калона:

— Тя не е твоята Зоуи.

— Моя е — отвърна Калона.

Зи! Ела при мен! — извика душата на Хийт.

— Не, ти не познаваш моето момиче.

— Душата на твоето момиче принадлежи на мен и няма да позволя на Неферет или на теб, или на някой друг да промени това. — Калона тръгна към Хийт.

Зи, само ние двамата с Калона сме, мила! Ела при мен!

– Какъв беше изразът, който вампирите употребяват? — попита Калона. — Мисля, че беше… „любопитството уби котката“. Струва ми се напълно уместен за настоящото положение.

— Аз съм идиот! — измърмори под носа си Старк, докато минаваше през главния вход на двореца.

— Нуждаеш ли се от упътване? — попита го воинът, който пазеше на прага.

— Да. Искам да знам къде е стаята на Афродита, пророчи-цата човек, която дойде с нас днес. О, аз съм Старк, воин на Висшата жрица Зоуи Редбърд.

— Знаем кой си — отвърна вампирът и отмести поглед към червените татуировки на Старк. — Всичко това е много интересно.

— Аз не бих употребил думата „интересно“.

Воинът се усмихна.

— Ти не си свързан много отдавна с нея, нали?

— Не. Само от няколко дни.

— Ще става по-добре… и по-зле.

Е, благодаря. — Старк въздъхна продължително. Въпреки че Зоуи го побъркваше, той знаеше, че никога няма да я изостави. Старк беше неин воин. Колкото и трудно да станеше, мястото му беше до нея.

Воинът се засмя.

— Апартаментът, който търсиш, е в северното крило на двореца. Тръгни наляво оттук и се качи по първото стълбище вдясно. Целият апартамент на втория етаж е определен за вашата група. Там ще намериш приятелите си.

— Благодаря ти още веднъж.

Старк се отправи в посоката, в която пазачът го изпрати. Вървеше бързо. Нещо го глождеше. Мразеше, когато изпитваше такова чувство. Това означаваше, че нещо не е наред и моментът не е подходящ да се ядосва на Зоуи. Бедата бе там, че беше адски трудно. Старк усещаше, че Калона я привлича. Защо тя не проумяваше, че Калона е лош, по дяволите? В него не беше останало нищо за спасяване… и вероятно никога не бе имало нещо, което заслужаваше да бъде спасено.

Старк трябваше да я убеди, че е прав. И за да го стори, трябваше да престане да позволява чувствата му към нея да объркват мислите му. Зоуи беше умно момиче. Той щеше да поговори е нея. Спокойно. Тя щеше да го послуша. Зоуи го слушаше още от първия ден, в който се срещнаха, и преди между тях да се зароди нещо. Старк щеше да я убеди пак да го послуша.

Той изкачи стъпалата по три наведнъж. Първата врата вляво беше открехната и Старк видя разкошно обзаведена стая с две малки канапета и няколко неудобни стола, всичките тапицирани в златисто и кремаво. Не се ли цапаха лесно? Той чу приглушени гласове и тъкмо отваряше вратата, когато чувствата на Зоуи го блъснаха като приливна вълна.

Страх! Гняв! Объркване!

В главата й се въртеше бъркотия от емоции и Старк не можеше да пресее нищо друго освен основните чувства.

— Старк? Какво има? — Дарий се приближи до него.

— Зоуи! — успя да извика дрезгаво Старк. — Тя е в беда! — И после силата на чувствата й го накара да залитне. Щеше да падне, ако Дарий не го беше хванал.

— Овладей се! Къде е тя? — Дарий го хвана за раменете и го разтърси.

Старк вдигна глава и видя разтревожените лица на приятелите на Зоуи, които се бяха втренчили в него. Той поклати глава и се опита да разсъждава въпреки ужаса, вцепенил ума му.

— Не мога… Аз…

— Трябва! Помъчи се да не мислиш за нищо. Остави инстинктите ти да надделеят и поемат контрола. Воинът винаги може да намери дамата си.

Тялото му трепереше, но Старк кимна, обърна се, пое си три пъти дълбоко дъх и сетне произнесе една дума:

— Зоуи!

Името отекна като ехо във въздуха около него. Той се съсредоточи върху него, а не върху хаоса в съзнанието си. Мислеше само: Зоуи Редбърд, моята дама.

И сякаш думите се превърнаха в спасително въже и започнаха да го теглят.

Старк побягна.

Усещаше, че Дарий и другите тичат след него. Смътно забеляза изненаданото изражение на пазача, с когото преди малко бе разговарял, но не му обърна внимание. Мислеше само за Зоуи и оставяше силата на клетвата му да го тегли към нея.

Имаше чувството, че лети. Не си спомняше как намери пътеката покрай лабиринта, но по-късно се сети, че под краката му хрущят камъчета, докато надбягваше дори Дарий, благодарение на бързината, вдъхновена от клетвата му.

Но въпреки това закъсня.

Дори да живееше и петстотин години, Старк никога нямаше да забрави какво видя, когато изскочи от завоя на пътеката. Гледката завинаги се запечата в душата му.

Калона и Хийт бяха с гръб и най-далеч от него. Двамата стояха до външната крепостна стена, която опасваше острова и го предпазваше от погледите на жителите на Венеция.

Зоуи беше по-близо до него, само на няколко метра, но и тя като Старк бягаше, а после вдигна ръце и заповяда:

— Дух! Ела при мен!

Калона също вдигна ръце и хвана лицето на Хийт, сякаш да го погали, а сетне с едно-единствено, неудържимо движение низвергнатият безсмъртен завъртя главата му, прекърши врата му и го уби мълниеносно.

С вик, изтръгнат от душата й и изпълнен с толкова терзание, че Старк не я позна, Зоуи изкрещя: Нееее! и хвърли блестящото кълбо на духа към Калона.