Измамата

Надяваше се, че Ерман се е каширал вътре в някой от офисите и не смее да надникне навън.

Трийсет метра и изведнъж чу стъпки зад себе си.

Трябваше да е Нора, Джеф едва ли беше в състояние да тича.

— Спри, HP! — извика тя и той се пребори с рефлекса да обърне глава.

Оставаха двайсет метра.

Петнайсет.

Гърлото му гореше, беше се свило като сламка.

Стълбите приближаваха.

Още десет метра.

Тунелът се стесни до пътека между бараките, а отвън тях се виждаше светъл правоъгълник в скалната стена, който трябваше да бъде вратата на асансьора.

Тя стоеше отворена!

— Спри, HP!

Гласът и вече беше по-остър и този път той не устоя на изкушението да завърти глава.

Тя беше на шест-седем метра зад него, близко, но все пак по-далеч, отколкото си беше мислил.

Можеше да успее…

Щеше да успее!

В следващия миг забеляза някакво движение с периферното си зрение.

Тръгна да завърта глава обратно напред и успя да долови вратата, която се затваряше право срещу него.

След това всичко почерня.

— Добре ли е?

— Да, сега ще се свести…

Той усети нещо мокро и хладно над очите и челото си.

Главата го болеше, носът му беше като залепен и беше принуден да диша през устата.

Дълги хриптящи вдишвания.

— Чуваш ли ме, Хенке?

Предметът над очите му изчезна и гой замига срещу светлината.

Лицето на Нора се рееше там горе и за няколко секунди го изпълни приятно чувство за сигурност. Тя го нарече Хенке точно както сестра му…

Но изведнъж си спомни къде се намираше.

И защо!

Явно го бяха довлекли в една от бараките…

Той опита да се изправи, да свие крака и да стъпи на земята.

— Спокойно…

Тя го задържа, пробва да го спре, но без грубост.

— Източника… — изпъшка той. — Ерман, трябва да…

В следващия миг го видя.

Седеше на стол, наведен напред, само на няколко метра от него. Слаб, оплешивяващ и с очила с тъмни рамки точно според описанието. Погледите им се срещнаха и за кратко мозъкът на HP се опита да възприеме какво вижда. Какво означава това.

Но беше невъзможно.

Напълно.

Дяволски.

Невъзможно.

— Здрасти, HP. Супер, че успя да наминеш… — ухили се Манге.

18. Impossible things before breakfast

— KAK…

ПО ДЯВОЛИТЕ…

Е ВЪЗМОЖНО…

ДА…

СИ…

ТУК?!!!

Той седеше върху Манге, яхнал гръдния му кош, с пръсти, здраво сплетени около врата му, блъскайки оплешивяващата глава в линолеума.

— Пуснгттт… Нъгхр… Пррдявволитее!!! — гъргореше Манге, отбранявайки се диво с ръце.

Но на HP не му дремеше.

Някой го хвана за раменете, задърпа ръцете му. Нора крещеше нещо в ухото му, но той не слушаше. Щеше да убие малкия шибан лъжлив плъх…

Изведнъж около врата му се стовари здрава ръка и някой му направи хватка, която на секундата прекъсна притока на кръв към мозъка му.

Причерня му пред очите, пръстите му затрепериха спазматично и той изпусна гърлото на Манге. В следващия миг го издърпаха на крака. Хватката се разхлаби малко — достатъчно, за да си възвърне зрението.

Той видя Нора да се навежда над Манге.

— Е, пич, мислиш ли да се поуспокоиш, или? — изсъска Джеф в ухото му. — Иначе с удоволствие ще ти счупя врата…

HP опита да се съпротивлява, замаха с ръце зад себе си, мъчейки се да докопа някоя част от тялото на Джеф, която да може да нарани.

Но беше безсмислено. Хватката беше желязна и жалките му опити за съпротива само накараха Джеф да го вдигне още малко, така че върховете на палците му едва да докосват земята.

Всичките му сили се изцедиха. Ръцете и краката му натежаха като олово и той вече не можеше да ги вдигне, трудно успяваше да се задържи изправен.

Джеф го извлачи няколко метра, след което го пусна право върху малък диван.

Минаха няколко секунди, преди да събере сили, за да се надигне.

Манге се беше изправил, държеше се за врата. После изгълта чаша вода, която Нора като че ли материализира с магическа пръчка от нищото.

Самият HP също нямаше да откаже нещо за пиене, гърлото му беше пресъхнало, а в момента жаждата беше единственото разумно усещане, към което можеше да се придържа.

Манге беше Източника.

Манге

Беше

Източника

Което означаваше…

Което ОЗНАЧАВАШЕ???

Той затвори очи и сложи ръка на челото си. Сълзи пареха в очите му и мижеше колкото можеше, за да им попречи да потекат навън.

Fuck

Fuck!

FUCK!!!

Манге се изправи от стола, на който седеше, и го постави пред HP.

— Ето!

Той му подаде чашата вода, която все още беше наполовина пълна.

HP просто се взираше в него.

— Хайде, HP! Няма нужда да се страхуваш, сред приятели си…

HP грабна чашата и изгълта съдържанието. Водата беше ледена и стегна гърлото му.

— Откога? — промърмори той.

— К’во?

— Откога си забъркан в Играта, Манге или Фарук, или както, по дяволите, се наричаш тази седмица…

Манге сви рамене.

— От доста време всъщност…

HP остави чашата настрана, наведе се напред и разтърка слепоочията си. Опитваше се напразно да накара мозъка си да свърже правилните жички.

Но мамка му, беше просто невъзможно.

— К-какво, защо… в смисъл… офф.

Той продължи да търка лицето си по-силно и по-силно. Заби пръстите си навътре, докато го заболя кожата.

— Ощотачалото? — успя да изтръгне накрая от гърлото си, говорейки на пода.

— Беше ли замесен още в началото? — каза после малко по-ясно, изпъвайки гръб.

Манге си пое дълбоко дъх.

— В Играта съм по-дълго от теб, значително по-дълго, всъщност…

— Значи ти си ме забъркал?

Манге поклати глава.

— Не, в интерес на истината. Не бях разбрал, че си замесен преди онзи път, когато цъфна в магазина и извади телефона. Всъщност дори не и тогава, първоначално си помислих, че си намерил телефона по случайност, че някой Играч го е изгубил. Когато все пак разбрах, че си въвлечен…