Изпепелена

– Не мисля, че заслужавам да бъда щастлива отново.

– Много съжалявам за теб, Зоуи - каза тя и изчезна. Почувствах се някак замаяна и объркана, затова продължих да крача.

Следващата част от душата ми се изправи и застана точно пред мен. Изобщо не си приличахме. Беше много висока. Имаше буйна, дълга и червена коса. Преди да я погледна в очите, не виждах никаква прилика между нас. Но тя имаше моите очи. Беше поредното парче от душата ми, познавах я.

– Е, ти пък коя част от мене си?
– попитах уморено.
– И какво ще загубя, ако не те повикам обратно?

– Можеш да ме наричаш Бриджит. Без мен ще ти липсва сила.

Въздъхнах:

– В момента съм прекадено уморена, за да бъда силна. Какво ще кажеш да си поговорим пак, като подремна?

– Ти май не схващаш - поклати глава Бриджит надменно.
– Без нас няма да можеш да си подремнеш. Няма да можеш да се оправиш, няма да можеш да починеш. Без нас ще ставаш все по-непълна, докато съвсем отплаваш.

Опитах се да се фокусирам, въпреки ужасната болка в слепоочията:

– Но ще отплавам с Хийт.

– Да, може би.

– А ако събера всички ви обратно в себе си, ще трябва да го напусна.

– Да, така е.

– Но не мога. Не мога да се върна в реалния свят без него.

– В такъв случай е теб е свършено.

И без повече приказки Бриджит изчезна.

Краката ми се подкосиха и поседнах на зеления мъх. Осъзнах, че плача, едва когато сълзите ми започнаха да капят по дънките. Не знам колко време съм стояла така, потънала в скръб, объркана и слаба, но някакъв звук разпръска мъглата около мислите ми. Криле, плясък, сблъсък с вятъра, полет, търсене.

– Хайде, Зо, трябва да влезем по-навътре в горичката.

Вдигнах поглед и видях Хийт да пристъпва зад мен.

Вината е моя - казах аз.

– Не, не е така. Но какво значение има чия е вината? Станалото станало. Не може да се върнем назад.

– Не мога да те изоставя, Хийт - изхлипах.

Той отметна нежно косата от лицето ми и ми подаде още една носна кърпичка:

– Знам, че не можеш.

Звукът от огромни криле ставаше по-силен. Клоните на дърветата зад нас се разлюляха.

– Зо, нека да говорим за това по-късно, става ли? Точно сега трябва да бягаме.

Той ме дръпна за ръката и ме изправи на крака, а после ме поведе по-навътре в гората, където сенките бяха по-тъмни, а дърветата изглеждаха направо древни.

Оставих го да ме дърпа. Беше някак си по-лесно, откол-кото да се движа сама.

– Той е, нали?
– попитах равнодушно.

– Той?
– попита Хийт.

– Калона.
– Тази дума сякаш раздвижи въздуха около нас.
– Дошъл е за мен.

Хийт ме изгледа остро и извика:

– Не, аз няма да му позволя да се добере до теб!

Стиви Рей

– Не, аз няма да му позволя да се добере до теб!
– извика Дракона.

Както и всички останали на съвещанието, Стиви Рей погледна Майстора на меча, който изглеждаше сякаш е пред спукване на основен кръвоносен съд.

– Кого имаш предвид? попита Стиви Рей.

– Онзи гарван-демон, който уби моята съпруга! Затова не може да излизаш сама, преди да проследим и унищожим това създание.

Стиви Рей се опита да игнорира ужасното чувство, което изпита при думите на Дракона, и адската вина да вижда в очите му неописуемата скръб от разбитото му сърце. Тя знаеше, че макар да е спасил живота й два пъти, Репхайм е отговорен за смъртта на Анастасия Ланкорд.

Той се промени. Сега той е различен, помисли си тя, като й се искаше да може да изрече мислите си гласно, без това да разруши света около тях.

Но не можеше да разкаже на Дракона за Репхайм. Не можеше даразкаже на никого, така че отново започна да се оплитай лъжи:

Все пак не сме сигурни кой точно гарван-демон беше в парка. Искам да кажа, че пропусна да ми се представи.

– Мисля, че беше главният - Pen... нещо си - каза Далас,

а Стиви Рей го стрелна с поглед. ’

– Репхайм — каза Дракона и гласът му прозвуча като самата смърт.

Да, точно този. Беше огромен, точно както го описахте, а очите му изглеждаха съвсем човешки. Освен това в него имаше нещо специфично. Очевидно беше, че се мисли за голяма работа.

Стиви Рей потисна желанието си да запуши с ръка устата на Далас. А защо не и носа му. Ако се задуши, със сигурност ще млъкне.

– Далас, и без това не знаем кой е бил гарванът-демон. Разбирам защо Дракона е загрижен, но все пак аз мислех да ида само до бенедиктинското абатство, за да поговоря е бабата на Зоуи за случилото се. Няма да се скитам сама в дивата пустош.

Но Дракона има право - каза Ленобия. Ерик и проф. Пентесилея кимнаха. Несъгласието им по отношение на Неферет и Калона засега бе оставено настрана. Този гарван-демон се е появил при теб, докато си общувала със земята.

– Не е много коректно да се каже, че Стиви Рей е общувала със земята - намеси се Дракона.
– Както тя ни обясни, имала е разговор със силите на доброто и злото. И това, че това създание се е появило точно след призоваването на Мрака, не може да е просто съвпадение.

– Но той не ме нападна, той просто...

Дракона вдигна ръка, за да й даде знак да замълчи:

– Без съмнение е бил привлечен от Мрака, който тогава се е обърнал към един от своите, както злото често прави. Не можеш да си сигурна, че съществото не те преследва.

– Също така не можем да сме сигурни, че над Тулса има само един гарван-демон каза Ленобия.

Стиви Рей беше на път да се паникъоса. Какво щеше да стане, ако всички откачат при мисълта за група гарвани-демони в небето над Тулса? Ще стане съвсем невъзможно за нея да излиза и да вижда Репхайм.

– Отивам до абатството да се видя с баба Редбърд - заяви тя решително.
– И не мисля, че там кръжат тълпи от гарвани-демони. Мисля, че един от тях някак си е изостанал от групата си и се е появил в парка, защото е бил привлечен от Мрака. А аз съм адски сигурна, че повече няма да призовавам бикове, така че не виждам защо птицата ще тръгне да ме преследва.

– Не подценявай опасността — каза Дракона с печален глас.

Няма. Но също така няма да й позволя да ме превърне в затворник. Не мисля, че и останалите трябва да се страхуват толкова. Разбира се, че трябва да бъдем предпазливи, но не можем да допуснем страхът и злото да контролират живота ни.