Когато лъвът се храни

— А моите хора — какво стана с тях?

— Баща ти е бил в лагера в Исандхълуана. Не е могъл да се спаси. Брат ти е бил в конницата на Челмсфорд, но е бил намушкан в едно от сблъскванията преди главното сражение.

— Шон мъртъв? — Поклати глава. — Не, това не е възможно. Не е възможно да са го убили.

— Би се изненадал да узнаеш как лесно го правят — каза говорещият на диалект.

— На повечето хора им стигат десетина сантиметра острие.

— Но не и за Шон — ти не го познаваш. Не би могъл да ме разбереш.

— Коки, той е мъртъв. Той, баща ти и още седемстотин човека. Чудо е, че и ние не сме сред тях. — Мъжът се понамести на сламеника си. — Генералът държа реч за отбраната ни тук. Една от най-бляскавите победи в историята на британското военно мъжество — или нещо подобно.

Той намигна.

— Петнадесет души са представени за „Кръстът на Виктория“ и ти си сред тях. Е, коки, това не е ли късмет? Я кажи какво ще направи момичето ти, когато се върнеш вкъщи с люлеещия се на гърдите ти голям военен орден, а?

Той зяпна в Гарик и видя как сълзите шурнаха по бузите му на мазни струйки.

— Стига, коки! Та ти си герой. — Извърна очи, за да не гледа мъката му. — Спомняш ли си какво стана — какво направи ти?

— Не. — Гласът на Гарик беше прегракнал. — Шон. Не можеш да ме оставиш сам. Какво ще правя сега, като те няма?

— Аз бях до теб. Всичко видях. Ще ти разправя — каза селяндурът.

Докато говореше, събитията възстановиха последователността си в ума на Гарик.

— Беше на втория ден, бяхме отблъснали двадесет и три щурма.

„Двадесет и три, че толкова много ли бяха?“ Бе загубил способността си да брои, може да е бил само един безумен пристъп на ужас. Дори сега усещаше вкуса на страха в дъното на гърлото си и гнилата му миризма в потта си.

— И тогава те натрупаха дърва по стената на болницата и ги запалиха.

Зулуси, прекосяващи двора с наръчи дърва в ръце, падащи под огъня на пушките, други, грабващи дървата, донасящи ги по-близо, и те падаха убити, но идваха други, които заемаха местата им. После лумнаха пламъци, бледожълти в ярката слънчева светлина, на кладата лежеше един зулус, лицето му се овъгли и миризмата от него се смеси с тази на пушека.

— Пробихме дупка в задната стена и започнахме да изнасяме болните и ранените по посока към склада.

Момчето със забития в гръбнака assegai 5 изпищя, когато го вдигнаха.

— И тогава проклетите диваци нападнаха, щом ни видяха, че се изтегляме. Дойдоха от онази страна — посочи той с бинтованата си ръка, — където момчетата в склада не можеха да ги докопат. Бяхме само ти и аз и още двама на бойниците — всички останали пренасяха ранените.

Имаше един зулус с пера на синя чапла в украсата на главата си. Той водеше атаката. Щитът му беше покрит с бели и черни петна, на китките и на глезените му имаше дузини гривни. Гарик беше стрелял в момента, в който зулусът се полуобърна, за да махне на воините си — куршумът преряза стегнатите мускули на корема му и го разтвори като портмоне. Зулусът се строполи по лице, вътрешностите му блъвнаха навън в розово — пурпурна маса.

5

assegai — късо копие. — Б.пр.

— Стигнаха вратата на болницата и вече не можехме да стреляме по тях поради малкия ъгъл от прозорците.

Раненият зулус бе започнал да пълзи към Гарик, устата му се движеше, а погледът му бе впит в лицето на момчето. Все още стискаше своя assegai в ръка. Другите Зулуси блъскаха по вратата и един от тях вкара острието на копието си в цепнатината на дървото и вдигна резето. Вратата се отвори.

Гледаше как зулусът пълзи към него в праха, а мокрите му розови черва се люлееха под него като махало. Пот се стичаше по бузите на Гарик и се отцеждаше по върха на брадичката му, устните му трепереха. Той вдигна пушката си и се прицели в лицето на зулуса. Не можеше да натисне спусъка.

— И тогава дойде твоят миг, коки. Видях как резето се вдигна и разбрах, че в следващия миг през вратата ще нахлуе цялата черна тълпа и ние сме загубени пред копията.

Гарик пусна пушката си и тя изтрака на бетоновия под. Извърна се от прозореца. Не можеше да гледа това обезобразено, пълзящо същество. Прииска му се да избяга, да се скрие. Точно така — да се скрие.

— Ти беше най-близо до лекаря. Направи единственото, което можеше да ни спаси. Зная, че аз не бих имал куража да го сторя.

Подът беше покрит със сандъци с муниции — блестящи медни цилиндри, коварно плъзгащи се под краката. Гарик се бе спънал, докато падаше, протегна ръка.

— Господи — потрепери дребничкият селяндур, — да си пъхнеш ръката в резето — никога не бих го направил.

Усети как ръката му се счупи, когато тълпата зулуси се хвърли напред. Той увисна на вратата с извитата си ръка и гледаше как тя се тресе, докато блъскаха по нея. Не изпитваше никаква болка, после падна мъгла и стана топло и безопасно.

— Стреляхме през вратата, докато ги прогонихме от другата страна. Тогава можахме да освободим ръката ти, но ти беше в безсъзнание. Едва сега дойде на себе си.

Гарик се загледа в отвъдния бряг на реката. Чудеше се дали са погребали Шон, или са го оставили на птиците.

Както лежеше на една страна, той сви краката си към гърдите и ги прегърна. Веднъж, когато беше малко лошо момче, бе счупил бронята на един рак-отшелник. Мекото му коремче беше толкова уязвимо, че под прозрачната кожа се виждаха органите му. Ракът сви тялото си в същата отбранителна поза.

— Предполагам, че ще си получил дрънкащия орден — каза селяндурът.

— Да — отговори Гарик. Но той не му трябваше. Трябваше му Шон.

20

Доктор Ван Роойен подаде ръка на Ада Кортни, докато тя слизаше от файтона. За петдесет години живот не бе получил имунитет срещу скръбта на други хора. Беше се научил само да я прикрива, от нея нямаше и следа в очите му, по устните или по набръчканото му лице с бакенбарди.

— Той е добре, Ада. Като за военни хирурзи добре са оправили ръката му. Ще зарасне правилно.

— Кога пристигнаха? — попита тя.

— Преди около четири часа. Изпратили са всички ранени от Лейдибург.

Жената кимна и той я изгледа с професионалната си маска на безразличие, скривайки шока, който изпита от промяната на вида й. Кожата й беше изсъхнала и безжизнена като венчелистчетата на смазано цвете, устата й беше добила упорито скръбно изражение, а траурът я правеше два пъти по-стара.

— Очаква те вътре.

Изкачиха се по стъпалата на черквата и малката тълпа се раздели, за да им направи път. Ада отвсякъде получаваше тихи поздрави и чуваше обичайните фрази, които се казват при погребение. Имаше и други жени в черно, с подути очи.