Когато лъвът се храни

Ада и лекарят влязоха в студената и мрачна църква. Пейките бяха избутани покрай стените, за да се отвори място за сламениците. На тях лежаха мъже, а помежду им се движеха жени.

— Тук държа най-тежките случаи, за да мога да ги наблюдавам — каза лекарят. — Ето го и Гари.

Той се надигна от пейката, на която седеше. Ръката му висеше неудобно на превръзка на гърдите му. Закуца напред, за да ги посрещне, протезата му затропа силно по каменния под.

— Мамо, аз… — Той млъкна. — Шон и татко…

— Дойдох да те заведа у дома, Гари — каза бързо Ада, а лицето й се сви болезнено при споменаването на двете имена.

— Ама не могат да ги оставят да се въргалят там, би трябвало да…

— Моля те, Гари. Да си вървим у дома. За това можем да говорим по-късно.

— Ние всички много се гордеем с Гари — каза лекарят.

— Да — отвърна Ада. — Моля те, Гари, да си вървим.

Усещаше как мъката напира отвсякъде и може да избликне всеки момент, толкова много скръб беше заключена в такова малко пространство. Обърна се към вратата, не биваше да видят сълзите й. Не трябва да плаче пред тях, трябва да се върне в Теунис Краал.

Услужливи ръце отнесоха чантите на Гарик във файтона и жената пое юздите. И двамата не пророниха нито дума, докато пресякоха хребета и се загледаха в имението.

— Гари, сега ти си господарят на Теунис Краал — каза тихо Ада и той неспокойно се размърда на мястото до нея. Това не му трябваше, не му трябваше и орденът. Трябваше му Шон.

21

— Надявам се, че нямаш нищо против посещението ми — каза Ана. — Искам да говоря с теб.

— Не, радвам се, че дойде. Наистина, много се радвам — увери я разпалено Гарик. — Ана, толкова е хубаво да те видя пак. Сякаш мина цяла вечност, откакто заминахме.

— Знам, а толкова, толкова много неща се случиха. Баща ти и моят. И… и Шон. — Тя млъкна. — О, Гари, още не мога да повярвам. Казаха им го не един, не двама, но просто не мога да повярвам. Та той беше толкова… така обичаше живота.

— Да — каза Гарик, — така обичаше живота.

— В нощта, преди да замине, говори за смъртта. Дотогава изобщо не им бе минавала тази мисъл през ума. — Поклати глава с недоумение. — Никога не съм мислила, че може да му се случи. О, Гари, какво да правя сега?

Той се обърна и изгледа Ана. Ана, която обичаше. Ана, която принадлежеше на Шон. Но Шон е мъртъв.

Усети как му хрумва някаква неясна идея, която даже не може да изрази с думи, но е достатъчно реална, за да усети болезнено угризение на съвестта. Опита се да се освободи от тази мисъл.

— О, Гари! Какво да правя?

Тя търсеше помощ, това личеше ясно в гласа й. Баща й бе убит при Исандхълуана. По-големите й братя бяха все още с Челмсфорд при Тугела, трябваше да храни майка с три малки деца. Толкова ли е сляп да не види това!

— Ана, как да ти помогна? Само ми кажи.

— Не, Гари. Не мисля, че някой може да ми помогне.

— Ако става дума за пари… — Той се поколеба. — Сега съм богат. Татко остави целия Теунис Краал на мен, а Шон не е…

Тя го изгледа, без да му отговори.

— Мога да ти дам назаем, за да стъпиш на крака — изчерви се Гари. — Толкова, колкото ти трябват.

Продължи да го гледа втренчено, докато умът й започваше да работи, Гарик — господар на Теунис Краал. Той бе станал богат, два пъти по-богат, отколкото щеше да бъде Шон. А Шон е мъртъв.

— Моля те, Ана. Позволи ми да ти помогна. Наистина искам да ти помогна.

Той я обичаше, това беше повече от очевадно — а Шон беше мъртъв.

— Ана, ще ми позволиш ли?

Тя се замисли за глада, а за босите крака, за толкова пъти изпиралите рокли, че бяха станала прозрачни на светлина, за закърпени и преправяни фусти. И за непрестанния страх, за несигурността, с която живееш, когато си беден. Гари беше богат и жив, а Шон — мъртъв.

— Моля те, кажи, че ми позволяваш!

Той се протегна, хвана ръката й, стисна я силно във възбудата си и тя се вгледа в лицето му. „Приликата е явна — помисли си тя, — но у Шон имаше сила, докато у него всичко е меко и несигурно. И цветът не беше същият, пясъчно блед и бледосиньо вместо бруталното черно и индигото. Сякаш някой художник беше взел един портрет и с няколко фини щрихи беше променил напълно смисъла му, за да го направи на съвършено различна картина.“ На нея не й се искаше да мисли за крака му.

— Много мило от твоя страна, Гари — каза тя, — но ние имаме малко пари в банката и имението ни не е в дългове. Имаме конете, можем да ги продадем, ако се наложи.

— Тогава в какво е проблемът? Моля те, кажи ми.

Тогава тя реши какво да направи. Не можеше да го лъже — беше твърде късно. Ще трябва да му каже, но знаеше, че истината за него ще бъде без значение. Е, може би мъничко ще го засегне — но не чак толкова, че да й попречи да получи това, което иска. А тя искаше богатство и баща за детето, което носеше.

— Гари, ще имам дете.

Брадичката му подскочи нагоре, дъхът му секна.

— Дете?

— Да, Гарик. Бременна съм.

— От кого? От Шон ли?

— Да. Чакам дете от Шон.

— Как знаеш това, сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Той стана и закуца през верандата. Спря при перилата и ги хвана със здравата си ръка, другата още лежеше на превръзката. Застанал с гръб към Ана, се загледа през ливадите на Теунис Краал към отсрещния склон, покрит с рядка гора.

Бебе на Шон. Това просто го влудяваше. Знаеше, че Шон и Ана са го правели. Шон му го бе казал и на Гарик не му беше неприятно. Ревнуваше, но малко, защото брат му го беше споделил с него, така че нещо от това принадлежеше и на него. Но пък бебе. Бебе на Шон.

Постепенно осъзна целия смисъл и всички последствия от това. Детето щеше да бъде жива част от брат му. Тази част, която не е могла да бъде отсечена от остриетата на зулусите. Не бе загубил напълно Шон. Ана — на нея й трябва баща за детето, немислимо беше да изкара още един месец, без да се омъжи. Той би могъл да има и двете — всичко, което обича. Шон и Ана. Трябва да се омъжи за него, просто няма друг избор. Ликуването го изпълни и той се обърна към нея.

— Какво ще правиш, Ана? — Сега вече се чувствуваше уверен. — Шон е мъртъв. Какво смяташ да правиш?