Когато лъвът се храни

Още няколко минути Шон се бори със смазващата пустота на смъртта, сетне се обърна и закрачи към Тугела. Мбиджейн тръгна малко встрани и крачка назад от него. „Ще се стъмни, преди да достигнем реката“ — помисли си Шон. Беше много уморен и накуцваше поради наранената си пета.

29

— Остава ни още малко — каза Денис Петерсен.

— Да — изсумтя Шон. Подразни го съобщаването на очевидния факт, излезеш ли от Махобас Клооф и щом като Бабуун Строом ти е отляво на пътя, значи до Лейдибург остават осем километра. Както каза Денис, още малко.

Петерсен се изкашля от прахоляка.

— Първата бира ще стане само на пяна в гърло ми.

— Мисля, че е време да потегляме. — Шон избърса лицето си от праха. — Мбиджейн и останалите слуги могат да ги докарат сами.

— Точно това щях да предложа — каза Денис с явно облекчение. Пред тях по пътя имаше почти хиляда глави добитък, който вдигаше прахоляк. Бяха на два дни път от Роркес Дрифт, където дружината доброволци беше разпусната.

— Ще ги затворим в кошарите и утре сутринта ще ги изпратим — ще кажа на Мбиджейн.

Шон заби пети в коня си и се извъртя натам, където се носеше в тръс едрият зулус — в края на стадото. Разговаряха няколко минути и той даде знак на Денис. Заобиколиха стадото от двете му страни и се събраха отново на пътя пред тях.

— Не са в много добро състояние — промърмори Дени, като хвърли поглед назад.

— Друго не може и да се очаква. Здравата ги юркахме двата дни.

Хиляда глави добитък, делът от Кетчуайовите стада на петима мъже — Денис и баща му, Уейт, Шон и Гарик — защото дори на мъртвите се полагаше пълен дял.

— Според теб каква е преднината ни пред останалите? — попита го Денис.

— Нямам представа — отговори той.

Не беше вкусно, така че каквото и да отговореше, щеше да бъде само предположение, излишният въпрос е също така досаден, както и очевидното заключение. Внезапно му мина през ума, че един такъв въпрос само преди няколко месеца би отворил дискусия и спорове, които можеха да траят половин час. Какво означаваше това? Че той се е променил. След като сам си отговори на въпроса, Шон язвително се ухили.

— За какво се смееш? — попита Денис.

— Току-що си мислех, че много неща са се променили за последните няколко месеца.

— Да — каза Денис, след което настъпи мълчание, нарушавано само от неравномерния тропот на конете.

— Ще бъде някак си странно без татко — промълви замислено той. Господин Петерсен беше останал в Исандхълуана. — Някак си ще е смешно, че ще сме само мама, момичетата и аз във фермата.

Известно време не разговаряха. Припомняха си изминалите кратки месеци и събитията, които промениха живота им.

И двамата нямаха още двадесет години, а вече бяха глави на семейства, владетели на земя и добитък, познали мъката и убивали хора. Сега Шон изглеждаше по-възрастен с бръчките на лицето си, с брадата, която беше пуснал — квадратна, с формата на пика от картите. Бяха яздили заедно с командосите, които бяха палили и плячкосвали, за да отмъстят за Исандхълуана. При Улунди бяха строили конете си зад редовете на пехотата на Челмсфорд под палещото слънце, изчаквайки тихо, докато Кетчуайо събираше войските си и ги изпращаше през открития терен, за да нападнат и победят рехавото каре от мъже. Бяха чакали да отмине грохотът на залповете през равни интервали и гледаха как големият черен бик зулуси се разпада на парчета пред карето. Накрая редовете на пехотата се отвориха и те препуснаха навън, цели две хиляди силни конници, за да смажат завинаги силата на зулуската империя. Преследваха и нападаха, докато ги спря падналият мрак, и даже не пресмятаха колцина са убили.

— Ето я църковната кула — каза Денис.

Шон бавно изплува от спомените. Бяха стигнали Лейдибург.

— Майка ти в Теунис Краал ли е? — попита Денис.

— Не, премести се в града — в къщата на улица „Проте“.

— Предполагам, че не иска да пречи сега, когато Ана и Гари се ожениха.

Шон веднага се намръщи.

— Как ти се вижда тази работа — нашето приятелче.

— Гари, женено за Ана? — изхили се Денис и поклати глава. — Мисля, че би могъл да се обзаложиш на двадесет срещу едно, че просто не е имал избор.

Начумереното му лице стана още по-мрачно. Гари му беше скроил номер — Шон не бе скъсал с Ана.

— Имаш ли вест от тях? Кога ще се върнат у дома?

— За последен път получихме вест от тях от Питърмарицбург, бяха изпратили телеграма до мама, за да съобщят, че са се оженили. Получила я два дни, преди да се върна вкъщи от Исандхълуана. Това беше преди два месеца, доколкото ми е известно, от тогава не сме имали вест от тях.

— Струва ми се, че Гари така здраво се е слял със семейното огнище, че ще трябва да го откъртят с железен лост — изкикоти се отново Денис, този път мръснишки.

Изведнъж Шон си представи Гари върху Ана, коленете й вдигнати високо, главата й отметната назад, а очите — затворени, издава онова нейно тихо мяукане.

— Млъкни, мръсно копеле — изръмжа той.

Денис примигна.

— Извинявай, аз само се шегувах.

— Няма да се шегуваш със семейството ми, той ми е брат.

— А тя беше твоето момиче, а? — измърмори Денис.

— Искаш ли да те ударя?

— По-кротко, приятел, пошегувах се.

— Такива шеги не ми допадат, ясно ли ти е?

— Добре. Добре. Успокой се.

— Това са мръсни, мръсни приказки.

Отчаяно се опитваше да изтрие от съзнанието си картината с Ана, тя беше изпаднала в див оргазъм, ръцете й се бяха вкопчили във врата на Гарик.

— Боже господи, откога си станал светец? — попита Денис и като пришпори коня си, изпревари Шон и продължи да се движи по главната улица към хотела. Той си помисли дали да не му каже да се върне, но реши да го остави да върви. Зави надясно в една сенчеста странична улица. Къщата беше третата от ъгъла. Уейт я беше купил преди три години, с цел да вложи парите си. Беше приятна малка постройка със сламено катранен покрив и варосани стени сред дървета и зелена градинка с цветя, заобиколена с ограда от дървени колове. Шон завърза коня при портата и пое по алеята към входа.

Когато бутна вратата на гостната, завари в нея две жени. И двете изненадано се надигнаха, като изненадата им моментално се смени с радост, когато го познаха. Стана му приятно от радостта им — хубаво е, когато те посрещат сърдечно.

— О, Шон, не те очаквахме.

Ада бързо се запъти към него. Той я целуна и видя, че скръбта е оставила отпечатъка си върху нея. За миг изпита чувство на вина, че смъртта на Уейт не е оставила толкова видим отпечатък и върху него. Хвана я за раменете и я задържа така.