Когато лъвът се храни

Под „открита равнина“ трябваше да се разбира висока савана. Простираше се надалеч, равна и пуста, трева и кафяви тръни чезнеха в далечината, за да се срещнат там с бледото пусто небе. Но самотата не можеше да притъпи възбудата им, с всеки изминат километър, с всеки следващ бивак по опънатия като лента път, тя ставаше все по-остра, докато най-сетне за пръв път видяха името, изписано с букви. Самотен като бостанско плашило сред разорана нива стърчеше пътен знак, на дясната стрелка пишеше „Претория“, а на лявата — „Уитуотърсранд“.

— Хребетът на белите води — прошепна Шон. Нещо много звънко имаше в това име — звънко, като милиони златни монети.

— Не сме първите — измърмори Даф. Лявото разклонение на пътя беше набраздено с дълбоки коловози от многото фургони.

— Сега не му е времето да се тревожим за това. — Шон вече бе обхванат от златната треска. — На тези дръгливи кранти им е останала още малко душа, затова да я използуваме.

Уитуотърсранд изникна на хоризонта като линия над пустошта, верига от хълмове, подобна на стотици други, които бяха преминали. Изкачиха се на хребета и погледнаха надолу. Една до друга се извисяваха две планински вериги, на север и на юг, на шест километра една от друга. В плитката долина между тях слънцето проблясваше в блатата, от които произлизаше наименованието на планинската верига.

— Виж ги — изстена Шон.

Палатките и фургоните бяха разпръснати из цялата долина, а проучвателните ровове бяха като пресни рани по тревата. Рововете се събираха в един ред към центъра на долината.

— Това е откриването на златоносния пласт — каза Даф — и ние сме твърде закъснели — цялото е разчертано с оградителни колчета!

— Как разбра?

— Ами отвори си добре очите, момко. Целият пласт е разпределен.

— Може да има участък, който да не са забелязали.

— Тези приятели не пропускат нищо. Да слезем долу и ще ти покажа. — Сръга коня си и те започнаха да се спускат. Обърна се към Шон, който го следваше.

— Погледни натам, близо до онзи поток — не си губят времето. Вече разполагат с трошачно-смилаща и сортираща инсталация. Струва ми се, че е четиричукова трошачка.

Навлязоха с конете в единия от по-големите лагери от палатки и фургони. Около огньовете се навъртаха жени, които готвеха, и от миризмата устата на Шон се напълни със слюнка. Сред фургоните имаше и мъже, които седяха и очакваха вечерята си.

— Имам намерение да попитам тези типове какво става тук — каза Шон.

Слезе от коня си й метна юздата на Мбиджейн. С кисела усмивка Даф наблюдаваше опитите му да заговори трима души един след друг. Всяка от жертвите на Шон отбягваше погледа му, промърморваше нещо и бързаше да се измъкне. Най-сетне той се отказа и се върна при конете.

— Какво ми има? — попита той с огорчение. — Да не би да съм заразноболен?

Даф се усмихна под мустак.

— Те са болни от златна треска. Ти си потенциален съперник. Може да умреш от жажда и никой няма да те погледне, за да не ти дойдат сили и да не намериш нещо, което те не са забелязали.

Изведнъж стана сериозен.

— Губим време. Остава един час до падането на нощта, да вървим да огледаме сами.

Понесоха се в тръс към разровената територия. В траншеите работеха мъже с търнокопи и лопати, някои бяха слаби и жилави, заобиколени от десетина туземци, които работеха с тях, други — затлъстели от седене по кантори, се потяха и скърцаха със зъби от болката в разранените си длани, лицата и раменете им бяха изгорели от слънцето. Всички се отнесоха със същата подозрителна враждебност към Шон и Даф.

Яздеха бавно на север и на всеки сто метра, влудяващо и неизбежно, ги посрещаше нова концесия, маркирана с колче и парче брезент, приковано към него. На него с груби големи букви бяха написани името на собственика и номерът на разрешителното.

Много от концесиите още не бяха докоснати и Даф спираше край тях, ровеше из тревата, вдигаше парчета скала и ги оглеждаше, преди да ги захвърли. И отново поемаха, все по-изморени и отпаднали духом. Спряха да нощуват на открит ветровит хребет. Разприказваха се, докато кафето се вареше.

— Много сме закъснели — каза Шон и огънят освети гримасата на лицето му.

— Ние имаме пари, момко, не забравяй това. Повечето от тези джентълмени са фалирали — хранят се с гола надежда, а не с говеждо и картофи. Вгледай се в лицата им и ще видиш отчаянието им. За да се разработи златоносен пласт, е необходим капитал: трябват пари за машини и надници, трябва да се вкарва вода в скалата и да се копае, трябват вагонетки и време.

— Парите не вършат никаква работа като нямаш концесия — възрази мрачно Шон.

— Момко, дръж се за мен, имай ми вяра! Забеляза ли колко от тези участъци дори не са пипнати? Те принадлежат на спекуланти и предполагам, че се продават. През следващите няколко седмици ще видиш как постепенно от тези момчета ще останат само мъжете…

— На мен ми се ще да си вървим. Не е това, което очаквах.

— Изморен си. Наспи се добре, а утре ще видим докъде се простира този златоносен пласт, и тогава ще помислим какво да правим.

Даф запали една от тънките си пури и всмукна от нея, в светлината на огъня лицето му беше сухо като на индианец. Известно време мълчаха, после Шон се обади.

— Какъв е този шум?

В тъмнината се чуваше тъпо чукане.

— Ще свикнеш, ако поостанеш по-дълго тук. Това са чуковете на трошачната инсталация, която видяхме от високото. Разположена е на около два километра нататък в долината, утре сутрин ще минем покрай нея.

Още преди да изгрее слънцето, те вече бяха потеглили. Призори стигнаха до трошачно-сортиращата инсталация. Тя се открояваше черна и грозна, приличаща на чудновато чудовище. Челюстите му тропаха мрачно, докато дъвчеше скалата, от него с хъркане излизаше нара и се чуваше метално скърцане.

— Не знаех, че е толкова голямо това нещо — каза Шон.

— Да, голямо си е — съгласи се Даф, — и струва много пари, но не са ги хвърлили напразно. Малко са хората тук, които могат да си позволят такава инсталация.

Край нея се движеха мъже, които я обслужваха, подаваха скални късове и се суетяха около медните маси, на които се изсипваше наситената със злато утайка. Един от тях се приближи, за да им окаже обичайното гостоприемство.

— Това е частно владение. Не, не трябват зяпачи — изчезвайте!

Беше подвижен дребен мъж с кръгло кафяво лице и бомбе, нахлупено до ушите му. Мустаците му стърчаха като на фокстериер.

— Слушай, Франсоа, нещастен червей такъв, ако ми държиш такъв тон, ще ти извия врата така, че лицето и тилът ти да си разменят местата — каза му Даф и дребничкият мъж примига колебливо, приближи се и се вгледа в тях.

— Кои сте вие? Познавам ли ви?

Даф бутна назад шапката, за да открие лицето си.

— Даф! — изграчи доволно дребният мъж. — Старият Даф!