Колелото на мрака
Шрифт:
Лицето на мъжа се зачерви, но той не заговори. След малко седна сковано с ръце на бюрото и зачака.
Пендъргаст също седна. Извади навития свитък, който Тубтън му беше дал, и го разгъна пред чиновника. Мъжът го взе неохотно.
— Този човек е минал оттук преди два месеца. Казва се Джордан Амброуз. Носел е една дървена кутия, много стара. Подкупил те е, а ти в замяна си му дал разрешително за изнасяне на кутията. Бих искал да видя копие от това разрешително.
Настъпи дълга тишина. Тогава чиновникът остави рисунката на масата.
— Наистина не знам за какво говорите — каза
Пендъргаст извади плоска бамбукова кутия от джоба си, отвори я и я обърна надолу, изсипвайки на масата в спретната купчинка новички банкноти от по сто юана. Мъжът впери очи в тях и преглътна.
— Трябва да си спомняте онзи мъж — каза Пендъргаст. — Кутията е била голяма — дълга метър и половина. Била е очевидно стара. Невъзможно е било господин Амброуз да я пренесе оттук или да я изнесе от страната без разрешително. Сега, любезни ми господине, имате избор: да прекрачите принципите си и да вземете подкупа, или да запазите принципите си и да свършите в планината Канлун. Както може би сте предположили от акцента ми и лекотата, с която говоря езика, въпреки, че съм чужденец, имам много важни връзки в Китай.
Чиновникът избърса ръцете си с кърпичка. После протегна едната си ръка, покривайки парите. Придърпа ги към себе си и те бързо изчезнаха в едно чекмедже. После той се изправи. Същото стори Пендъргаст и двамата си стиснаха ръцете и размениха любезни, официални приветствия, сякаш се срещаха за първи път.
Мъжът седна.
— Би ли желал господинът чай? — попита той.
Пендъргаст погледна към отвратителния чаен сервиз, после се усмихна.
— За мен ще е огромна чест, любезни господине.
Мъжът се провикна грубо към една задна стаичка и оттам се появи негов подчинен, който взе чаения сервиз. Пет минути по-късно той върна изпускащия пара чайник. Бюрократът напълни чашите.
— Спомням си мъжа, за когото говорите — каза той. — Нямаше виза за Китай. Носеше продълговата кутия. Искаше входна виза — която му беше необходима, за да напусне, а така също и разрешително за изнасяне. Дадох му и двете. Излезе му… много скъпо.
Чаят беше зелен и Пендъргаст се изненада от качеството му.
— Не говореше китайски, разбира се. Разказа ми напълно невероятна история за това как е преминал от Непал в Тибет.
— А кутията? Каза ли нещо за нея?
— Каза, че е антика, която купил в Тибет — знаете, онези мръсни тибетци продават собствените си деца за няколко юана. Тибетският автономен район е пълен със стари неща.
— Попитахте ли го какво има в нея?
— Каза, че е ритуален нож пур-бу. — Той затършува из едно чекмедже, прелисти някакви документи и извади разрешителното. После го побутна към Пендъргаст.
— Но кутията беше заключена и той отказа да я отвори — продължи служителят. — Това му костваше още доста пари, отказването на проверка на съдържанието. — Той се усмихна, разкривайки редица потъмнели от чая зъби.
— Какво според вас е имало вътре?
— Представа нямам. Хероин, валута, скъпоценни камъни? — Той разпери ръце.
Пендъргаст посочи разрешителното.
— Тук се казва, че щял да хване влака
за Ченгду, а после самолет на „Чайна Еър“ за Бейджин, откъдето ще смени за полет към Рим. Това истина ли е?— Да. Настоях да ми покаже билета си. Ако би тръгнал да напуска Китай по друг маршрут, би се изложил на опасността да бъде спрян. Разрешението е валидно само за Кианг — Ченгду — Бейджин — Рим. Така че съм сигурен, че си е заминал по този начин. Разбира се, след като пристигне в Рим… — Той отново разпери ръце.
Пендъргаст си записа информацията за пътуването.
— Как се държеше? Беше ли неспокоен?
Бюрократът помисли за миг.
— Не. Това беше много странно. Той изглеждаше… еуфоричен. Сърдечен. Почти сияещ.
Пендъргаст се изправи.
— Благодаря ви най-любезно за чая, ксиян ченг.
— И аз на вас, прелюбезни господине — каза чиновникът.
Час по-късно Пендъргаст се качи в първокласен вагон на трансграничния китайски Експресен влак към Ченгду.
6.
Констанс Грийн знаеше, че монасите в манастира Гсалриг Чонг живеят съгласно установен график за медитация, обучение и сън, с две прекъсвания за храна и чай. Времето за сън беше фиксирано: от осем вечерта до един след полунощ. Този ред никога не се променяше и сигурно бе останал отпреди хиляда години. По такъв начин беше сигурна, че в полунощ е малко вероятно да се натъкне на някого, движейки се в огромния манастир.
И така точно в дванайсет, точно както беше направила последните три нощи по ред, тя отметна грубата кожа от як, която й служеше за завивка и седна в леглото. Единственият звук беше далечното стенание на вятъра през външните павилиони на манастира. Тя се изправи и облече робата си. Килията беше ужасно студена. Тя отиде до малкия прозорец и отвори дървения капак. Стъкла нямаше и мразовитият въздух нахлу вътре. Прозорецът гледаше към мрака на нощта, към една самотна звезда, потрепваща високо в кадифената чернота.
Констанс затвори прозореца и се приближи до вратата, където спря и се ослуша. Всичко бе тихо. След малко открехна вратата, излезе в преддверието и тихо се насочи към външния коридор. Отмина молитвените колела, проскърцващи безкрай своята благословия към небесата, после тръгна по коридор, който потъваше дълбоко в решетото от помещения, търсейки затворения отшелник, който пазеше вътрешния манастир. Макар Пендъргаст да беше описал приблизителното му местонахождение, комплексът бе толкова голям, и коридорите — толкова объркани, че това доказваше, че е почти невъзможно да се открие.
Но тази вечер след много обиколки тя най-после стигна до излъсканата каменна стена, свидетелство, че килията му е отзад. Хлабавата тухла си беше на мястото, ръбовете й бяха изтрити и нащърбени от многократно местене. Тя почука няколко пъти и зачака. Минутите се нижеха и тогава тухлата леко помръдна; чу се слаб стържещ звук и тя започна да се отмества. Появиха се два костеливи пръста, хванаха ръбовете на тухлата и я преместиха така, че в мрака се разкри малък отвор.
Констанс бе подготвила грижливо отнапред думите, които искаше да каже на тибетски. Сега се наведе към дупката и прошепна: