Колелото на мрака

— Пуснете ме във вътрешния манастир.

Тя се обърна и допря ухото си до отвора. Отговори слаб като на насекомо шепнещ глас. Напрегна се да чуе и разбра.

— Знаете ли, че е забранено?

— Да, но…

Преди да успее да завърши, чу стържещ звук и едно парче от стената зад килията започна да се мести, като при това се отвори стар каменен шев, разкривайки тъмен коридор. Тя се сепна — отшелникът дори не бе изчакал да чуе внимателно скалъпеното обяснение.

Клекна, запали ароматна пръчица и влезе вътре. Стената се затвори. Напред се виеше тъмен коридор, излъчваше мирис на спарен въздух, влажен камък и наситен аромат на смола. Въздухът беше замъглен от тамян.

Тя пристъпи, като държеше високо пръчицата. Пламъкът потрепна, сякаш протестираше. Тръгна по дългия коридор; тъмните му стени бяха украсени с обезпокоителни образи на чудати божества и танцуващи демони.

Вътрешният манастир, осъзна тя, навремето сигурно беше приютявал далеч повече монаси, отколкото сега. Беше голям, студен и празен. Без да знае къде отива и дори без ясна представа какво прави — освен да намери монаха, за когото Пендъргаст говореше, и да го разпита допълнително — тя зави покрай няколко ъгъла, преминавайки през огромни, празни помещения, стените на които бяха изрисувани с танки и мандали, почти изтрити от времето. В една от стаите се стичаше забравена свещ пред древна бронзова статуя на Буда, проядена от зеления меден окис. Пръчицата, която използваше да си свети, започна да съска и тя извади друга от джоба си и я запали; миризмата на сандалов пушек изпълни коридора.

Констанс зави още веднъж и спря. На ъгъла стоеше монах — висок, сух, в парцалива роба, с хлътнали очи, и гледаше със странна, почти жестока настойчивост. Тя срещна очите му, но той не каза нищо. Тогава тя посегна към качулката си, отметна я назад и пусна кестенявата си коса да се разпилее по раменете й.

Очите на монаха се разшириха, но съвсем леко. Все още не казваше нищо.

— Поздрави — произнесе Констанс на тибетски.

Монахът слабо наклони глава. Огромните му очи продължаваха да се взират в нея.

— Агозиена — каза тя.

Отново никаква реакция.

— Дойдох да попитам: какво е Агозиенът? — Тя говореше неуверено, продължавайки на бедния си тибетски.

— Защо сте тук, малък монахо? — попита той спокойно.

Констанс направи крачка напред към него.

— Какво е Агозиенът? — повтори тя вече по-настоятелно.

Той затвори очи.

— Умът ти е в смут от вълнение, младо създание.

— Трябва да знам.

— Трябва — повтори той.

— Какво прави Агозиенът?

Очите му се отвориха. Той се обърна и тръгна. След миг тя го последва.

Монахът се провираше на зигзаг през много тесни пасажи и спираловидни завои, спускаше се и се изкачваше по стъпала, пресичаше грубо издълбани тунели и дълги, украсени с фрески коридори. Най-накрая спря пред каменна врата, завесена с протрита оранжева коприна. Дръпна я настрана и Констанс с изненада видя трима монаси, които седяха на каменни пейки, сякаш на съвет, с подредени множество свещи пред една позлатена статуя на седящ Буда.

Един от монасите се изправи.

— Заповядайте, влезте — произнесе той на изненадващо гладък английски.

Констанс се поклони. Очакваха ли я? Изглеждаше невъзможно. Но нямаше друго логично обяснение.

— Уча с Лама Церинг — каза тя, доволна да мине на английски.

Мъжът кимна.

— Искам да знам за Агозиена.

Той се обърна към другите и заговори на тибетски. Констанс се напрегна да схване какво казваше, но гласовете бяха твърде тихи. Накрая монахът се изви към нея.

— Лама Тубтън каза на детектива всичко, което знаем — произнесе той.

— Моля да ме извините, но не ви вярвам.

Монахът изглеждаше слисан от прямотата й, но бързо се съвзе.

— Защо говорите по този начин, дете?

Стаята бе замръзнала и Констанс започна да трепери. Тя се загърна стегнато с робата си.

— Може да не знаете какво точно е Агозиенът, но знаете целта му. Бъдещатаму цел.

— Още не е време да се разкрива. Агозиенът беше взет от нас.

— Искате да кажете: взет преждевременно?

Монахът поклати глава.

— Ние бяхме пазителите му. Наложително е да ни бъде върнат, преди… — Той спря.

— Преди какво?

Монахът само поклати глава, тревожните линии на лицето му изглеждаха мрачни и непреклонни на мъждивата светлина.

— Трябвада ми кажете. Това ще помогне на Пендъргаст, на нас, да открием предмета. Няма да кажа на никого, освен на него.

— Нека затворим очи и да медитираме — каза монахът. — Да медитираме и да отправим молитви за неговото бързо и безопасно връщане.

Тя преглътна, опитвайки се да успокои ума си. Истина беше, бе действала импулсивно. Поведението й без съмнение бе шокирало монасите. Но беше дала обещание на Алойзиъс и възнамеряваше да го удържи.

Монахът запя монотонно и останалите подеха. Странните бръмчащи, повтарящи се звуци изпълниха съзнанието й и гневът и отчаяното й желание да научи повече, сякаш изтекоха от нея като вода от пробита лодка. Силната нужда да изпълни молбата на Пендъргаст някакси избледня. Умът й се събуди, почти умиротворен.

Монотонният речитатив спря. Тя бавно отвори очите си.

— Още ли продължавате страстно да търсите отговор на въпроса си?

Настъпи дълга тишина. Констанс си спомни един от уроците си — обучение върху желание. Тя наведе глава.

— Не — излъга неочаквано за себе си. Искаше информацията повече от всякога.

Монахът се усмихна.

— Имате още много да учите, малък монахо. Знаем много добре, че имате нужда от тази информация, че желаете тази информация и че ще ви е полезна. Но лично за вас не е добре, че я търсите. Информацията е изключително опасна. Тя има силата да унищожи не само вашия живот, но и самата ви душа. Може да ви откъсне от просвещението завинаги.

Тя го погледна.

— Нуждая се от нея.

— Ние наистина не знаем какво представлява Агозиенът. Наистина не знаем откъде е дошъл в Индия. Не знаем кой го е създал. Но знаем защое бил създаден.

Констанс изчака.

— Бил е създаден да въздаде най-ужасното отмъщение над света.

— Отмъщение? Какво отмъщение?

— Да изчисти земята.

Поради причина, която не можеше да обясни, Констанс не бе сигурна, че иска монахът да продължи. Тя се насили да говори: