Корабът на чумата
Шрифт:
През първите години в Атина Ковач започна да чете книги на английски, за да научи езика. Самата литература беше без значение за него. Четеше биографии на хора, чиито имена никога не бе чувал, истории за места, които не го интересуваха, романи, чиито сюжети не го вълнуваха. Единственото важно бе, че книгите са на английски.
Веднъж в една антикварна книжарница се натъкна на овехтяла книга. Заглавието го заинтригува: „Размножаваме се до смърт“ от доктор Лайдъл Купър. Зелимир си помисли, че е нещо за секса, и я купи.
Между кориците се криеше рационалното обяснение на всичко, в което вярваше след войната. В света имаше прекалено много хора и ако не се направеше нещо по въпроса, планетата бе обречена.
Без естествени хищници няма ограничения в нарастването на населението, а заложеният в нашето ДНК инстинкт да се размножаваме гарантира, че няма да се спрем сами. За нас са пречка само вирусите, а с всеки ден се приближаваме до премахването и на тази заплаха.
Според Ковач това означаваше, че човечеството се нуждае от хищници, които да убиват слабите, така че само здравите и силните да оцеляват. Идеята на Купър съвсем не беше такава. Той не проповядваше насилие, но това нямаше значение за Ковач. Беше намерил кауза, в която наистина вярваше. Човечеството се нуждаеше от хищници и той искаше да бъде такъв.
Когато откри, че движението на „Отговорните“ е построило имение в околностите на Коринт, той осъзна, че срещата му с книгата на Купър бе знак от бога.
Томас Северънс се намираше в имението в деня, когато Ковач пристигна да предложи услугите си. Двамата мъже говориха с часове. Обсъдиха основните моменти в творбата на доктор Купър и идеологията на организацията, която се бе появила в резултат на нея. Северънс деликатно обясни на Ковач истинската философия на „Отговорните“, но нито веднъж не се опита да изглади грубите краища на сърбина.
— Ние самите не сме жестоки, Зелимир — каза Северънс. — Но има хора, които не ни разбират и не желаят посланието на великия ни основател да се разпространи. Все още никой не се е опитал да ни нападне, имам предвид физически, но знаем, че и този момент ще настъпи, тъй като хората не обичат да им се казва, че са част от проблема. Ще ни натиснат, а ние ще имаме нужда от теб да ни защитиш. Това ще бъде твоята задача.
И така Зелимир Ковач отново стана боец, само че този път пазеше „Отговорните“, а не наркобарони и диктатори.
Гил Мартел изглеждаше излъскан и мазен. Златистата му коса бе пригладена назад, а избелените корони на зъбите му блестяха. Успя да задържи усмивката на лицето си цяла секунда след влизането на Зелимир Ковач.
Запознанството с Томъс Северънс бе изключително изгодно за Гил. То му помогна да изчезне от Ел Ей, преди полицията да го пипне за кражби на коли. Мартел имаше огромна къща с изглед към морето само на няколко километра от имението и достатъчно жени — членки на „Отговорните“, които идваха тук на почивка — в леглото. Дори вярваше, че на планетата има прекалено много хора. Разбира се, не даваше ухо на дрънканиците за извънземни, но беше роден за далавери и можеше да се престори на искрен. Що се отнася до откачения план на Томас и Хайди Северънс, какво му пука за сбирщината богати тузари, които се развяват на пътнически кораб?
Фасадата му се пропукваше само в присъствието на Ковач. Едрият сърбин си беше направо психопат. Гил не знаеше нищо за миналото му, но можеше да предположи, че е участвал в етническото прочистване в Югославия, за което беше чел в края на деветдесетте години. Отвличането на Кайл Хенли бе катастрофа, но Мартел смяташе, че може да се справи с последиците. Нямаше нужда Ковач да му диша във врата и да докладва всяка подробност на Томас и Хайди. Да, наистина трябваше да предположи, че
кабинетът му се подслушва, но пък не бе казал нищо важно, преди да включи заглушителя. Просто дребен пропуск, а Том веднага свирна на този зловещ копой.Ковач вдигна пръст към устните си, преди Мартел да проговори. Приближи се до бюрото му, изключи заглушителя, после извади малък предмет от вътрешния джоб на черното си кожено яке. Провери систематично стаята, като очите му не се отделяха от екранчето. Прокара устройството по рафтовете, мебелите и мокета. Накрая доволен го прибра в джоба си.
— Значи няма никакви…
Мрачният поглед на Ковач накара Мартел да замълчи и да потъне дълбоко в стола си.
Сърбинът обърна настолната лампа и свали миниатюрния подслушвател. Не беше запознат с тази марка, но разбираше, че е модерен и качествен. А тъй като бръмбарчето бе толкова малко, значи някъде на около два-три километра от имението усилвател прехвърляше сигнала на кръжащ отгоре сателит. Търсенето му беше безплодна работа.
— Край на предаването — каза той в устройството, като внимаваше да скрие акцента си.
После смачка бръмбарчето с дебелите си пръсти и погледна Мартел.
— Сега вече можеш да говориш.
— Това ли беше единственото?
Ковач не си направи труда да отговори на тъпия въпрос.
— Ще трябва да проверя всички места, където са влизали — отговори той.
Работата щеше да е отегчителна, но се налагаше да я свърши.
— Накарай пазачите да ми направят скица докъде са проникнали.
— Разбира се. Но мога да те уверя, че са влизали само в кабинета ми и общежитието.
Главата на Ковач запулсира от върховната тъпота на Мартел и той едва сдържа нервите си. Когато заговори, английският му имаше силен акцент, но звучеше ясно.
— Проникнали са през оградата и са прекосили имението, за да стигнат дотук. Може да са поставили подслушватели по пътеките, храстите, дърветата и дори на върха на оградата.
— О, не знаех това.
Ковач го изгледа презрително, сякаш искаше да му каже: „Да, прав си. Не знаеш.“
— В компютъра ти имаше ли нещо, което се отнася до предстоящата мисия?
— Не. Разбира се, че не. Всичко е в сейфа ми. Това е първото, което проверих, след като говорих с Том.
— Дай ми материала — заповяда му Ковач.
Мартел се зачуди дали да не откаже и да се обади на Северънс, но знаеше, че Том се доверява на сърбина за всичко, свързано с охраната, и протестите му щяха да останат безплодни. А и колкото по-малко общо имаше с плана, толкова по-добре. Всъщност май беше време да изчезва оттук. Проникването в лагера може би беше знак, който му подсказваше да си събира багажа. Беше откраднал почти милион долара от бюджета на имението. Нямаше да му стигнат да живее охолно до края на живота си, но щяха да са достатъчни, докато намери нещо друго.
Мартел се надигна от бюрото си и тръгна към приемната част на кабинета си. Ковач не му помогна да отмести мебелите от ориенталския килим, нито да отвори скритата под него вратичка, която водеше към вградения в пода сейф.
— Масите и столовете бяха по местата си, когато влязох тук, затова знам, че нищо не е било размествано — обясни Мартел. — Виж, восъчният печат над ключалката е непокътнат.
Ковач не си направи труда да му обяснява, че професионален екип, като онзи, проникнал в имението, знаеше как да върне мебелите на точните им места, а макар восъчният печат да бе добра идея, можеше да бъде подменен, ако бяха имали достатъчно време. Но той не се притесняваше, че сейфът е бил целта им. Беше прегледал документацията на Кайл Хенли в архива и предположи, че семейството на младия калифорниец бе наело екип за спасяване на заложници да върне сина им. Несъмнено щяха да наемат и психиатър. Най-вероятно Адам Дженър. Мисълта за Дженър накара Ковач да стисне юмруци.