Кралицата на изменниците

„Затова ли Изменниците са унищожили пещерите с камъни на Дюна? Дали са ги наказали заради отказаната помощ?“ — зачуди се Денил.

— Кралят се съгласи — продължи Ачати. — Той не вярва, че Гилдията представлява заплаха. Твърди, че вие сте Гилдия със само двама магьосници. За него е по-важно да спаси Сачака от изменническата заплаха, преди бунтовниците да станат твърде силни и да ни победят. Само гласовете на ашаките като мен, които не искат да изгубят търговията и мира с Обединените земи, го спират да получи със сила желаната информация от Лоркин.

Последва напрегнато мълчание. Лоркин беше забил поглед в пода. Младият магьосник въздъхна и погледна Ачати с присвити очи.

— Нямаше да дойдете тук, ако не бяхте готов да се опълчите на заповедите и желанията на вашия крал — каза той. — Докъде сте готов да стигнете?

Сачаканецът отвърна на погледа му. В очите му се четеше несигурност.

— Не знам — призна той. — Има огромна разлика между това да попреча на краля си да извърши нещо глупаво и откритото предателство. Какво имате предвид?

Лоркин отвори уста да отговори, но се поколеба.

— Отведете шпионина — намеси се Тайенд. — Направете така, че да изчезне.

Денил се намръщи. Това щеше да е изпитание за благонадеждността на Ачати, но не особено добро. Ако вместо това сачаканецът отведеше шпионина при краля, монархът отново щеше да претендира, че Лоркин не е на сигурно място в Дома на Гилдията — и освен това щеше да узнае, че Сави е Изменница.

— Не — каза Лоркин. — Отведете ме.

Денил примигна изненадано. „Може би той не осъзнава, че това е номер, който да ни накара да се доверим на Ачати“. Тайенд поклати глава и положи ръка върху рамото на Лоркин, но преди някой да каже нещо, младият магьосник вдигна ръце в опит да заглуши протестите им.

— Не съм глупав, познавам рисковете. — Той изгледа безизразно Ачати. — Той би могъл да ме предаде на краля, но съдейки по броя на робите, които не са роби — и това не означава, че са Изменници, — аз така или иначе скоро ще се озова в двореца.

Този път Денил усети тръпки по цялото си тяло. „Колко точно шпиони има тук? Колко от тях са магьосници?“

— Трябва само да ме измъкнете от Дома на Гилдията и да ме отведете в имението си — каза Лоркин на Ачати. — Изменниците ще се погрижат за останалото. Кралят няма да разбере за участието ви в бягството ми. В замяна на това, но едва след като се убедя, че съм на свобода и в безопасност… — Лоркин въздъхна и лицето му се изопна, — … аз ще отговоря на въпроса, който най-силно вълнува вашия крал. Ще ви кажа къде се намира убежището на Изменниците.

Ачати впери поглед в Лоркин; постепенно изненадата му премина в размисъл, след това в одобрение. Той кимна.

— Мога да го направя. Няма да е лесно да ви вкарам в каретата, без да забележат, но…

— Лоркин — прекъсна го Денил. — Не е нужно да предаваш доверието на…

— Остави го — рече Тайенд. Той погледна Денил с остри, нетрепващи очи и кимна. Гневът на Денил бързо утихна.

„Тайенд не би направил нищо, с което да застраши живота на Лоркин. Сигурно смята, че планът ще сполучи. Или че това е единствената възможност пред младежа. — Което означаваше, че според Тайенд Ачати казва истината. — Колко странно е, че сега Тайенд му се доверява, а аз съм изпълнен със съмнения“.

Денил можеше да приеме, че Ачати не одобрява действията на краля, но не можеше да бъде толкова лесно убеден, че мъжът е готов да се опълчи на заповедите на своя крал и да рискува действията му да бъдат открити и заклеймени като предателство. Той щеше да изгуби не само доверието на краля, но и поста си, репутацията и богатството си. А най-вероятно и живота си.

Но Денил не се сещаше за алтернатива, затова мълчаливо наблюдаваше как Лоркин и Ачати скрепяват договорката си с клетви. След като приключиха, Тайенд се усмихна.

— Идеално! А сега трябва да решим как да вкараме Лоркин в каретата на Ачати, без някой от онези досадни наблюдатели да го забележи.

Лилия изпи чашата си с рака и въздъхна облекчено. През последните дни бе започнала да се чувства изхабена — като старите дрехи, които Джона й даваше да носи, когато посещаваше Аний, Сери и Гол. Стоенето до късно под земята и ранните сутрешни уроци с Калън бяха започнали да й се отразяват.

Тя изпъшка тихо при мисълта, че отново ще трябва да се среща с Калън. Аний й беше разказала за подземната стая, която тримата бяха открили, и за разговора, който бяха чули. Според описанието, което й беше дала, Лилия заподозря, че двамата магьосници са лейди Винара и лечителят, който отговаряше за отглеждането на лековити билки.

В първия момент новината, че отглеждат роет, я беше стреснала, но след това тя осъзна, че в това има смисъл. Лилия не беше съгласна с теорията на Сери, че Гилдията отглежда роет, защото иска да изхвърли Скелин от търговията с опиата — или да му попречи да бъде единствен доставчик на магьосниците. Много по-вероятно Гилдията искаше да им помогне да се излекуват от пристрастяването си към роета, както и да разкрият потенциала на растението като лекарство за други болести. Та нали твърде често лекарствата за болести, причинени от растения, се откриваха в самия причинител.

Но новината, че Гилдията търси семена от роет, породи в нея други подозрения и точно затова тя нямаше желание да се среща с Калън. Част от нея искаше да се изправи пред него и да му разкрие какво е научила. „Затова ли не иска да помогне на Сери да заложи капан на Скелин? Дали той и останалите пристрастени към роета магьосници се страхуват да го премахнат, за да не секнат доставките на роет?“

Сери й беше казал да не разкрива на никого онова, което знае, докато не се появи добра причина да го направи. Пред Калън трябваше да се преструва, че не знае нищо и че не го подозира, че има някакви егоистични мотиви, за да отказва помощта си на приятелите й.

— Днес си много замислена — отбеляза Джона. Тя се приближи до масата и се наведе да прибере празните чинии от закуската. Лилия долови странна, но приятна миризма.

— Да не би да си слагаш парфюм, Джона? — попита тя.

Джона се поколеба и я погледна смутено.

— Да.

— Какво има? — Лилия се намръщи. — Обикновено не си слагаш парфюм. Нима на прислужниците им е забранено?

— О, на никой не му прави впечатление. — Джона махна с ръка. — Просто… Сония не харесва точно този. Той беше неин, но след като разбра от какво е направен, ми каза да го изхвърля. На мен ми хареса и… все пак не можеш да обвиняваш едно растение заради това, което е. Но когато съм край нея, не си го слагам, разбира се.

— Ето защо не съм го забелязала досега — кимна Лилия. — Прекрасен е. От какво е направен?

Джона отново я погледна смутено.

— От цветове на роет.

Изненадана, Лилия подуши въздуха и се опита да открие някаква връзка между аромата и миризмата на дим от роет.

— Не мога да повярвам, че мирисът идва от едно и също растение. — Тогава и хрумна още нещо. — А откъде са намерили цветове, за да направят парфюма?

Джона сви рамене.

— Предполагам, че от хората, които го отглеждат за опиат.