Кралицата на изменниците

Завръщането на робинята го спаси от отговора. Денил се изправи с намерението да си тръгне и Мерия го последва.

— Ще останеш ли за малко, Денил? — попита Тайенд. Елийнецът изчака робинята и Мерия да излязат и едва тогава заговори. — Притеснен си, виждам. Не забравяй, че Изменниците може да загубят.

— Лоркин е с тях.

Тайенд се намръщи.

— Ах, да. Значи и в двата случая е зле, така ли?

Денил поклати глава.

— Можем само да се надяваме, че както и да завърши това, хората, които обичаме, ще оцелеят и ще успеят да се измъкнат. — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Обичаш го, нали?

Денил се спря и погледна назад към изправилия се Тайенд. Сети се за думите на Ачати: „Бих искал да сме повече от приятели, поне за известно време, преди обстоятелствата да ни накарат да се държим като врагове“. Той въздъхна.

— Не съм влюбен, Тайенд.

— Нима? — Тайенд отиде до Денил и сложи ръка на рамото му. — Сигурен ли си?

— Да. Никога не съм смятал, че ще продължи дълго. Просто… Очаквах, че ще приключи поради най-обикновени политически причини.

— Страхуваш се за него.

— Както се страхувам за всеки приятел.

Тайенд вдигна недоверчиво вежди.

— Вие двамата сте повече от приятели, Денил.

— Ти и аз сме повече от приятели, Тайенд. Били сме заедно твърде дълго, за да твърдим обратното. В това положение се притеснявам и за теб.

Тайенд се усмихна и леко стисна рамото на Денил.

— Както и аз за теб. Единствената разлика е, че бих те приел обратно без задни мисли. А ти не. — Той се обърна и се върна при табуретките.

Денил го зяпна изненадано. Когато елийнецът го погледна през рамо, Денил бързо отмести поглед и излезе от стаята. Едва когато стигна до собствената си стая, успя да се отърси от изненадата и да се замисли върху всичко, което бе научил и от което се бе страхувал.

Лилия мина през вратата за вътрешния коридор на Университета и направи няколко крачки, преди да види събралите се ученици. Когато ги приближи, те не помръднаха от местата си. Вместо това се обърнаха към нея, а трима й препречиха пътя.

Лилия забави крачка. Зад нея се чу звукът на отваряне на врата и едно триумфално „ха“. Тя се обърна и видя Бокин, който се приближаваше ухилен, заедно с двама ученици.

— Лилия — извика той. — Тъкмо когото търсехме, нали? — Той погледна към момчетата с него и те кимнаха.

Тя поклати глава. „Не мога да повярвам колко са глупави. Не мислят ли за бъдещето? Не смятат ли, че ще помня всичко това и след като завърша?“ Но за тях това бе далечното бъдеще. Те знаеха, че никога няма да й бъде позволено да използва черната магия, освен при изключителни обстоятелства, и не можеха да си представят, че може да си отмъсти и по друг начин.

— Знаеш ли какво чух, Лилия? — попита Бокин. — Някой каза, че учениците отдавна не са се обединявали срещу някой като теб. Някой, който не си знае мястото. Чух, че последния път е било много резултатно.

„Имат предвид Сония“ — осъзна Лилия.

— Резултатно ли? — отвърна тя. — Тя е победила съперника си в предизвикателството и е станала Висша магьосница. Ако на това му викаш резултатно, би трябвало да окуража учениците да се обединят срещу мен.

Тя преглътна смеха си, забелязвайки изненадата по лицата на останалите ученици.

Бокин се намръщи.

— Преди това. Преди…

Вратата зад тях се отвори и през нея мина магьосник с черна мантия. Лилия почувства вълна от облекчение, после бързо наложи маска на спокойствие на лицето си. Дори да покажеше нещо, тя се надяваше, че те ще бъдат твърде заети да зяпат Калън, за да го забележат.

Калън ги огледа и се намръщи още повече, когато осъзна какво става тук. Учениците се поклониха. Той присви очи.

— Лейди Лилия — каза Калън. — Нуждаем се само от един доброволец. — Той огледа лицата им. — Кой от тях ще има честта?

Другарите на Бокин се обърнаха към него и го изгледаха намръщено. Калън проследи погледите им и кимна.

— Вие ще свършите работа, лорд Бокин. Последвайте ме.

Когато мина покрай тях, учениците се притиснаха към стената. Лилия не искаше да върви след Калън и Бокин, затова се обърна и ги поведе към малката стая, в която Калън провеждаше занятията си. Когато стигна вратата, тя се озърна, очаквайки да види, че Бокин е избягал.

Но момчето вървеше послушно до магьосника. То беше пребледняло и се мръщеше. „Притеснява се — помисли си Лилия, преглъщайки усмивката си. — И аз бих се притеснявала. Какво ли иска да прави с него Калън?“

Магьосникът отвори вратата и бутна Бокин вътре. Лилия го последна. Калън му посочи един стол. Бокин седна и заби поглед в пода.

— Благодаря, че ни предлагате услугите си — каза Калън и седна на другия стол. — Лилия обясни ли, че няма да боли?

— Н-н-н… — заекна Бокин с ококорени очи.

— Все още не — намеси се Лилия. — Нямах време да обяснявам много.

Калън я погледна. Макар че се мръщеше неодобрително; тя улови някакъв проблясък в погледа му. „Какво ли е намислил?“.

Той се обърна към младежа.

— Всъщност ако се направи както трябва, субектът дори няма да усети, че разчитат съзнанието му. — Бокин се ококори, но Калън като че ли не забеляза. — Така, наистина пристигнах малко късно и не искам да ви забавям за първите ви занятия, така че най-добре да започваме. — Той махна с ръка на Лилия. — Застанете зад него.

Тя се зарадва, че й е дал причина да се махне от погледа на Бокин, защото подозираше, че няма да може още дълго да сдържа усмивката си. Когато отиде зад гърба му, Бокин се опита да се обърне и да я погледне.

— Това не е… Аз не съм…

Калън се наведе напред и впери предизвикателен поглед в Бокин.

— Променихте намеренията си, така ли? Предполагам, че можем да обявим на всеослушание, че търсим някой друг.

Бокин се вцепени. Лилия можеше да си представи как претегля възможностите си на ум. Да бъде заклеймен като страхливец или съзнанието му да бъде разчетено от страховития Черен магьосник и Лилия. Тя се развесели, когато той реши да остане.

— Нали няма да ровите из спомените ми? — попита той.