Кутия за енфие

— Мадам де Вол, голяма чест за мене е да ви срещна! — каза с искрено чувство младият човек…

— Благодаря, Пиер!

— Приемете комплиментите на посланика, мадам! Той ви изпрати личната си кола.

— Кажете му, че съм трогната — отвърна мадам де Вол с очарователна усмивка, — но ще спя в хотела на аерогарата…

— Тук? — погледна я учудено младият дипломат. — Няма да мигнете…

— Това не е Орли! — продължаваше да се усмихва мадам де Вол. — Навярно тоя самолет е последен…

— Мисля, че ще съжалявате!

Всъщност съжаляваше сам той. Беше се приготвил да прекара поне час-два в нейната очарователна компания. Такива бяха инструкциите и на посланика — да й даде малка вечеря.

— Не, Пиер, благодаря! Самолетът отлита в зори. Няма смисъл да се разкарвам без нужда насам-натам.

Те бяха преминали бариерата и сега прекосяваха външния хол. Хората все така зяпаха в нея, младият дипломат усещаше как му растат крилца. И тя сякаш усети какво мислеше той.

— И тук има ресторант — каза мадам де Вол. — И при това първокласен. Може да хапнем нещичко, макар да съм вечеряла.

— Благодаря, мадам!

— Но няма да прекаляваме, нали, Пиер? — тя отново показа прекрасните си зъби. — Толкова мразя да не си доспивам…

Те се изкачиха до втория етаж, където беше хотелът.

— Почакайте ме в ресторанта, докато си взема стаята… И може да ми поръчате едно уиски…

„О, чудеса! — мислеше Берберов поразен. — Трета пътница, и то толкова елегентна,“ Като че ли бе излязла направо от някакъв моден журнал. Нищо подобно не му се беше случвало досега. В тоя хотел, разбира се. И усети, че не я гледа, а просто зяпа. Не беше в неговия стил, той побърза да се коригира и каза с най-обикновена хотелиерска вежливост:

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо? Все още не вярваше, че ще спи в хотела му.

— Само една хубава стая…

Той зърна верижката на ръката й и веднага разбра.

— Вие сте сутринта с „Ер Франс“?

— Дз, познахте — усмихна се тя. — Надявам се, че има стаи?

— Колкото искате…

Тя остави паспорта си, но сама попълни фиша с едър нечетлив, енергичен почерк. Но какво друго можеше да се очаква от една дипломатка?… От една жена с толкова мъжка кариера? И все пак с такова фино чувство за най-нежен и най-женски парфюм, който бе изпълнил тясното помещение.

— Да ви събудят ли, госпожо?

— Няма да бъде излишно — отвърна мадам де Вол. — Макар че винаги се събуждам сама.

Тя взе ключа си и тръгна към изхода. Но за тая нощ изненадите още не бяха свършили. Пред прага на администрацията стоеше великолепно сложен мъж в тъмен изискан костюм, малко неподходящ за сезона. Навярно и той като Периа беше около петдесетгодишен, макар и с по-жизнена осанка. Внушителното му лице сякаш бе рамкирано в елегантна черна брадичка, която обграждаше като венец челюстите му. И той носеше само ръчен багаж и навярно като другите бе транзитен. Мадам де Вол мина край него, без да го удостои с поглед, макар че мъжът едва забележимо се поклони.

— Една хубава стая, моля!… С баня, разбира се.

— Ще ви дам двеста и осемнайсет — каза Берберов. — Най-хубавата ни стая.

— Трябваше да я предложите на госпожата — каза шеговито мъжът. — Или вие по ориенталския протокол?

— На госпожата предложих най-удобната — отвърна, без да мигне, Берберов.

— В какъв смисъл?

— В смисъл най-далечната от шума на моторите.

— Никога човек не знае как една дама ще прекара нощта — все тъй шеговито се обади мъжът.

Берберов погледна в паспорта му.

— Господин Кулон, ако ми позволите да забележа, това не е парижки хотел — каза той с пресметната учтивост. — Нито бейрутски…

— Благодаря за информацията — отвърна иронично Кулон. — Ще бъдете ли така любезен да ми попълните фиша?

— Винаги на вашите услуги, господин Кулон. Да ви събудя ли сутринта?

— Не, няма нужда.

След малко елегантният французин вече вървеше по коридора. Хотелът му се стори много чист и навярно съвсем празен. Само пред една от вратите бяха поставени чифт тъмночервени обуща. Той се изми със студена вода, колкото да се освежи, след това отиде в ресторанта. Имаше заети не повече от пет-шест маси. На една от тях бе седнала мадам де Вол. Беше свалила сребърната верижка, чантата и ключа бе оставила на масата. Когато мина край тях, той дочу дълбокия алтов глас на французойката.

— Това не е най-лошото, Пиер. Най-лошото са миражите, които доставихме на Израел.

Кулон седна на най-отдалечената маса. Сервитьорът, привлечен от внушителния му вид, побърза да пристигне.

— Едно двойно уиски! — поръча той. — С лед и сода…

Уискито не бе нещо особено, но той го изпи с удоволствие. На другия край на салона Капелани поливаше с българско розе наистина вкусното вретено. От целия му вид лъхаше на малка гастрономическа оргия. След малко Кулон си поръча второ уиски. Капелани дълго се колеба и поръча втора бутилка розе. Все пак не я изпи докрай. В тоя момент по-ясно от всичко съзнаваше, че каквото и да стане, не бива да изпуска самолета на „Ер Франс“.

Първа си отиде мадам де Вол, към единайсет и половина часа, придружена от младия дипломат. Малко след нея понесе към изхода тежката си фигура Капелани. Кулон пиеше своето трето уиски. Той погледна небрежно часовника си — наближаваше дванайсет. Ресторантът се бе изпразнил съвсем, на единия му край вече прибираха покривките на масите. Без да бърза, той изпи уискито си докрай и прекъсна леката прозявка на сервитьора.

— Плаща, моля!

Кулон плати и си отиде. Коридорът на хотела бе все тъй пуст и безлюден, все тъй слабо и унило светеха лампите. В администрацията Берберов полагаше последни усилия да не задреме. Оставаше да върне само един от паспортите и след това можеше с чиста съвест да си полегне на походното легло. А, ето го и господин Кулон.

— Как ви се видя кухнята, господин Кулон?

— Не я опитах — отвърна Кулон. — Но уискито бе съвсем порядъчно.

— Защото господин Капелани много я хареса. — Той французин ли е?

— Да, днес имаме истинско наводнение от французи… И господин Периа освен другите.

— Кой Периа? — запита Кулон. — Огюст Периа?

— Да, същият… Познавате ли го?

— Не, само по име — каза Кулон. — Лека нощ, господине…

Той пъхна паспорта в джоба си и потегли към коридора. Точно в тоя момент пристигаше самолет, чувствителните мембрани на хотелските стени бучаха порядъчно. Но тоя бе един от последните, скоро и на летището щеше да настане необичайна тишина — дълбока и плътна, каквато може да бъде само в полето, където свободно се носят прохладните ветрове.

Но въпреки това летището бодърствуваше, не спеше. Беше един часът, но в дежурната стая на митничарите хората си почиваха. Бяха свалили куртките, двама играеха с увлечение белот, другите смучеха кока-кола. Няма по-подходящо питие за един истински митничар от кока-кола — тя по-добре от кафето държи будно съзнанието, без да възбужда нервите. Единствен бе останал с пълната си униформа само младият митничар Ничев.

— Днес беше истинска лудница — каза той, като бършеше с чиста носна кърпа лицето си.