Кутия за енфие

— Но „Ер Франс“ тръгва наистина много рано.

— Вярно е — кимна Берберов. — Но досега никой пътник на „Ер Франс“ не е спал в моя хотел. А сега изведнаж четирима. И една дипломатка между тях, мадам де Вол. Просто не е по ранга й.

— Добре, да започнем отначало. Кой дойде пръв?

— Именно господин Периа, със самолета от Истанбул. Носеше само пътна чанта. Помоли ме да му попълня фиша.

— Това винаги ли го правите?

— Почти винаги… И тоя път за всички освен за мадам де Вол, която си го попълни сама.

— Коя стая му дадохте?

— Двеста и осем… Тя е хубава, задна стая. И понеже не вярвах, че ще има други пътници, дадох му я просто от сърце.

— Кога си взе обратно паспорта?

— Още същата вечер… Струва ми се, половин час след това.

— След това?

— После дойде господин Капелани… Според мене, съвсем обикновен, приятен човек…

— Как изглеждаше?

Берберов му го описа доста подробно — по вид и по държане. И възпроизведе едва ли не целия разговор.

— Много ли беше пиян? — запита Димов. — Или просто тъй, пийнал?

— Май че си беше пиян… Залитна по едно време. Затуй му препоръчах да пийне розе. То е много приятно вино, другарю инспектор, но не е силно. След това към десет часа дойде нашият самолет от Бейрут. С него пристигнаха най-напред мадам де Вол, след това последен — господин Кулон. Дадох им последователно на Капелани 212, на де Вол 217 и на Кулон 218.

Берберов подробно му описа и последните двама гости. Особено мадам де Вол и най-вече тоалета й.

— Кога си взеха обратно паспортите?

— След като се върнаха от ресторанта. Помня, че последен дойде господин Кулон, някъде около дванайсет часа… След това съм заспал…

— Винаги ли го правите?

— Няма никакъв смисъл да стоя буден, другарю инспектор… Това не е софийски хотел, при нас няма никакви изненади. След дванайсет нямаше друг пътнически самолет.

— И значи тъй, легнахте да поспите… Затворихте ли поне външната врата?

— Обикновено го правя, особено ако няма никакви пътници… Но тоя път май че забравих.

— Как тъй май?… Забравихте или не забравихте? — запита строго Димов.

— Което е право, забравих, другарю инспектор.

— И сте направили груба грешка! — отвърна сериозно Димов. — Или пък точно обратното.

Берберов примигна.

— Не ви разбирам — отвърна той смутено.

— Много добре ме разбирате… Ако бяхте заключили, щях да кажа, че вие сте убили Периа, за да го ограбите… Зер мислите, че тия французи ще почнат да се избиват помежду си?… И точно на софийското летище?

— Възможно е някой да е влязъл отвън, другарю инспектор.

— А тогава цялата и морална, и служебна вина е ваша… Ако бяхте заключили, сега всички пътници щяха да бъдат живи.

Берберов мълчеше съкрушен. Или поне така изглеждаше.

— Да ви е изправило впечатление нещо друго?

Но трябваше да минат няколко минути, докато Берберов отново събере мислите си. Той преглътна мъчително, после каза:

— Май че нищо.

— Помислете, помислете!… Макар да е съвсем дребно на пръв поглед.

— Това си мислех… Периа и Кулон не поискаха да ги събудим за самолета. Обикновено това рядко се случва. Дори да има човек будилник със себе си, все друго е, като зазвъни телефонът. Няма да спре, докато не те събуди.

— Вие ли звъните?

— Не, телефонистката, разбира се. Но взема от мене номерата.

Димов продължително се замисли.

— Мишев, вземете четирите фиша! — обърна се той към помощника си. — А вие елате с мене.

— Къде? — трепна уплашено Берберов.

— При трупа.

— Не може ли без това, другарю инспектор? — запита той умолително.

— Само без това не може… Трупът трябва да се идентифицира. Хайде, тръгвайте, иначе ще помисля, че ви е гузна съвестта.

Берберов уплашено скочи от мястото си. След малко влязоха в двеста и осма — всичко си беше така, както го бяха оставили.

— Вижте добре! — каза Димов строго. — Това ли е Периа?

Берберов имаше вид на човек, който се готви да се смъкне на пода. Или поне да се опре на стената.

— Това е! — отвърна той с мъка. — Аз много не зяпам в пътниците… Мога ли да му видя сакото?

Показаха му сакото, което извадиха от гардероба.

— Да, това е, сигурен съм! — тоя път съвсем уверено отвърна Берберов. — Тоя туид… веднага ми направи впечатление…

— Сега вървете да спите! — каза сухо Димов. — И заключете всички стаи и всички врати… Може би за в бъдеще това ще стане едничкото ви развлечение.

Берберов се понесе като на сън по пустия коридор. Малко след това в стаята влезе Ралчев.

— Митничарят е горе — каза той кратко.

— Знае ли за убийството?

— Знае.

— Мишев прекалено се е раздрънкал — каза недоволно Димов. — Няма как, да вървим!

След малко отново бяха в администрацията. Младият човек седеше на един от столовете и когато двамата влязоха, малко неловко се изправи на крака.

— Вие служил ли сте войник? — веднага запита Ди мов.

— Да, разбира се.

— Тогава седнете, тук не е казарма.

Младежът облекчено се отпусна на стола си. Лицето му се поразведри, нещо като усмивка се появи на устните му.

— Вие ли преглеждахте багажа на Периа? — запита Димов.

— Да, аз…

— Спомняте ли си какво носеше като ръчен багаж?

— Спомням си много добре! — отвърна младежът. — Само една пътна чанта куфарче… Със секретна ключалка. Помолих, разбира се, да я отвори.

— Да я отвори?… Или да я отключи?

— Да, тя наистина беше заключена. Извади доста голяма връзка с ключове и я отключи пред очите ми. Вътре имаше Обикновени неща — ризи, пижама, тоалетни прибори. И една кутия за енфие!