Людмила — мечти и дела

— И нямаш мнение по въпроса.

— Е, ако е просто до личното ми мнение, скалъпил бях нещо, за в случай, че ме извикаш пред черната дъска.

Посегнах към бюрото и взех един лист, оставен там предния ден:

— Да ти го прочета ли?

— Разбира се. Макар, че по-добре ще е да го прочетеш пред всички.

— Пред всички ще ме е срам. Но пред тебе — може. Нали и двамата не сме културолози.

И зачетох:

„Културата, това е синтезът от достиженията на обществото в неговото материално и духовно развитие, съставящи културните му традиции и служещи за по-нататъшния му прогрес“.

— Само толкова ли?

— Може и в по-друга редакция: „Понятието култура обединява достиженията във всички сфери на човешката дейност, резултат от умствения и физически труд в тяхното единство“.

— И какво още?

— „Съдържанието на културата е творческия съзидателен труд на човека във всички области на живота. Отношението към труда е най-важния белег за нивото на човешкото развитие.“

— Чудесно! — прецени Мила. — Твоите формулировки почти напълно съвпадат с вчерашните на… (Спестявам името).

— Не се учудвам Защото съм ги преписал от същото място, от което ги е преписал и той: „философская Енциклопедия“, том 3, стр. 118.

— Ами нали такава е ползата от енциклопедиите: да ни доставят полезна информация. Какво лошо има в това?

Не ми се спореше. Замълчах.

— Трябва да поставим едно ново начало, да очертаем задачите, да раздвижим тия мозъци, — произнесе уморено тя, недоволна от мълчанието ми.

— Така е. Напълно те разбирам. Но защо да почваме с бъбрене. За бъбренето — мераклии колкото щеш. А има толкова неща за правене.

— Кажи ги.

— Ти по-добре ги знаеш.

— Нищо де. Подсети ме! Кажи поне едно.

— Ами ето! — посочих захвърления на дивана брой на „фигаро литерер“, който бях преглеждал, преди тя да дойде. — Тази година се навършват деветдесет години от раждането на Жюл Паскин. В Германия и Франция датата ще бъде отбелязана с възпоменателни изложби и публикации в печата. А у нас в България, където Паскин се е родил, юбилеят му ще бъде ознаменуван с гробно мълчание.

Мила пожела да научи повече подробности за живописеца, чието име само бе чувала. И след като я осведомих накъсо, запита:

— Какви неща има от него в нашата галерия?

— Никакви.

— Как така „никакви“?

— Е, има една малка картинка. А можеше и нея да я няма. Била е рисувана на картон, оставена без стъкло и рамка, смачкана и захвърлена между купищата боклуци при едно почистване на депата. Добре, че Шмиргела в последния момент забелязал картончето, пратил го в реставрационното ателие и така го спасил от гибел.

Тя изслуша търпеливо абсурдната история, но не каза нищо. Минахме към други теми.

Едва три месеца по-късно подхвърли съвсем без връзка:

— Онзи ден се сетих за Паскин. Ясно е, че сме изтървали датата, но поне да не изтървем и годината. Няма ли да напишеш нещо?

— Говорил съм с Литфронт. Ще им дам една малка статия.

— А не би ли могъл и да откриеш една изложба?

— Каква изложба?

— Ами на Паскин.

Още след предишния ни разговор Людмила се бе обърнала към Френското посолство с молба да ни осигурят няколко работи на художника, за да отбележим юбилея. Съответните френски институти бяха отговорили на молбата ни с ненадейна щедрост и бързина. В Комитета току-що била получена колекция от 90 живописни и графични произведения на Паскин. Така през ноември 1975 в София бе открита първата и за сега единствена у нас изложба на големия майстор.

— Прочетох ти статията, — рече Мила няколко дни по-късно.

Явно, не беше във възторг от прочетеното.

— Искаш да кажеш „бележката“.

— Наистина е само бележка. Мисля, че човекът е заслужил един по-сериозен очерк.

— Заслужил е даже цяла монография. Стига да има кой да я напише.

— Ами ти можеш да я напишеш. Комитетът ще ти осигури всичко необходимо.

— Нищо друго не ми е необходимо, освен време. Всъщност може да вмъкна и тази задача, между два шпионски романа.

— Виждам, че здраво си се засегнал. Писмено ли да ти се извиня, за да приключим с тази тема?

— Ти от шега не разбираш ли?

— Прав си. Не съм шегаджийка. И малко по-късно:

— Горкият Паскин. Няма кой у нас да му напише една монография.

— Не вярвам точно затуй да се е самоубил.

Тя ме погледна недоволно. Наистина не си падаше по шегите. Особено безсолните.

— Наистина, защо ли се е самоубил?

— Ами омръзнал му е животът — и толкова.

— Това не е оправдание.

— Оправдание — пред кого? Пред дядо Господ ли?

— Пред себе си. Нали помниш какво казва Учителят за самоубийците. Искат да се отърват от земните мъки, а си навличат такава ужасна карма, че ще трябва да я изкупват с векове.

И понеже бяхме на едно мнение по въпроса, минахме на друго.

Людмила поддържаше енергията си с ведри надежди и с красиви илюзии, но никога не се откъсваше от реалността. Затуй още през тия месеци, независимо от възвишената идейна риторика в сферата на културологията, тя реализира прагматичните структурни промени в Комитета, съумя да създаде щаб от близки сътрудници, подготви Всенародната програма за естетическо възпитание и осигури приемането й в края на годината от пленума на КК.

Отделен въпрос е доколко едни или други решения бяха сполучливи. По характер и темперамент тя бе враждебна към привичките на родната ни бюрокрация: Да се прехвърлят от заседание в заседание проблемите, без да се свърши накрая каквато и да било. Да се започва с ентусиазъм нещо, за да се изостави още при първите появили се затруднения. Да се видоизменя аргументирано даден проект, докато се преобрази в своята противоположност. Да се имитира дейност е единствената цел да се прикрива бездействието.

Но Людмила не бе чудотворец и понякога бе принудена да примирява високите си изисквания с нивото на реалните възможности. Макар да обичаше да повтаря, че „да искаш, значи да можеш“ практическите резултати не веднъж я убеждаваха, че искането само по себе си още нищо не решава.

Никога не любопитствах за проблемите й на ръководител. Запознат бях единствено с онова, което тя споделяше и от което — откровено казано — рядко се интересувах. Така беше и когато от въпроса за същността на културата екипът мина към проблема за ръководството на културните процеси.