Людмила — мечти и дела

Духовното движение, към което Мила се бе приобщила, се нарича Жива етика или Агни Йога. Това име още преди повече от четвърт век бе познато на доста хора и не представляваше особена тайна. Освен дето бе раздала на няколко души ксерокопията, за които вече споменах, но тя проектираше част от трудовете на Учителя да бъдат размножени и популяризирани у нас при съответна подготовка и в подходящ момент. Обстоятелството, че тя самата непредпазливо беше разкривала и документирала своите тъй наречени тайни, доказва най-добре цялата несъстоятелност, а често и злонамереност на всевъзможните лъжесвидетелства по въпроса.

„Да, но къде да ги намерим тия митични трудове?“ — може да възрази някой Тома Неверни.

„Ами разходете се до площад Славейков и вероятно ще ги откриете на някоя от книжарските сергии“ — бих отговорил.

Звучи невероятно, но е така.

Някъде през 1996 мъжки глас ми се обади по телефона. Съобщи ми, че готвели за печат пълната поредица книги на Агни Йога, та искаше разрешение да използват като предговор към първия том няколко страници от монографията ми „Тайното учение“. Разреших естествено и пожелах успех на начинанието, макар да се съмнявах в скорошната реализация.

Два или три месеца по-късно получих току-що издадената първа книга на поредицата. Цветната корица бе достатъчно шарена, за да привлича вниманието, хартията — не особено качествена, шрифтът — прекалено дребен, ала важното беше, че доброто начало е вече налице. 8

1996… Скромният вид на томчето, ухаещо още на печатарско мастило, ме върна с две десетилетия назад.

1976. Вечерта преминаваше в нощ. Бурният есенен вятър обливаше прозореца с потоци вода. Седях зад бюрото и пушех, загледан инертно в недовършения си ръкопис. Насреща в голямото старо кресло се бе разположила Мила. В кабинета витаеше тютюнев дим и лошо настроение. Беше се отбила уж за малко преди да се прибере у дома си, но разговорът се бе проточил и затънал в неприятна посока. Ставаше дума за техническите неуредици около пренасянето в Париж на голямата изложба „1000 години българска икона“.

8

Агни Йога, учение за живота. Библиотека „Рьорих“. С. 1996.

— Хората по света правят технологически революции, ние се туткаме за най-дребни неща, — говореше отегчено Людмила. — Французите навреме са си уредили нещата. Ние — не. На нас винаги ни пречат сроковете.

Не беше в характера й да унива, но този ден неприятностите явно й бяха дошли в повече.

— Би трябвало да е обратното, ако действието на срока е неминуемо…

— Ако действието на срока е неминуемо, всички обстоятелства са добри — продължи тя фразата ми. — Пожарът осветява пътя. Гърмът те буди в часа за бдение. Пороят измива калта от пътя. Няма насрещни явления…

Беше цитат от Учителя. Помнеше думите му по-добре от мене.

И подир малко:

Казано е, за да ни ободри, а звучи като укор. И така те потиска… Тебе не те ли потиска?

— Неизбежно е. Но стремежът да си винаги най-най също не е от полза. Понеже не може винаги да си най-най. Уж те мобилизира, а носи само разочарование.

— Ами тогава да се примирим с безсилието си и да я караме като всички.

— Не казвам това. Обаче знаеш, че даже героите не прекарват дните си само в геройски подвизи. Аз не съм герой, нито имам амбицията да бъда. Задоволявам се да правя по-дребни неща.

— Като шпионски романи, — подсказа тя.

Беше ми на езика да отвърна, че не пиша само шпионски романи, ала премълчах.

Настъпи неприятна пауза, запълвана само от барабаненето на дъждовните капки по прозореца.

— Прощавай, — чух я да казва. — Не исках да те засегна. И понеже продължавах да мълча:

— Сега остава и да се изпокараме…

— Може би ще е най-добре, — промърморих. — Но знаеш, че не е възможно.

И за да покажа, че сме пропуснали шанса да смалим напрежението чрез кавга, подхвърлих:

— Ти всъщност позна. В момента пиша тъкмо шпионски роман. В главата ми обаче се върти и по-сериозен проект, рискован точно по твой вкус. Единствено от тебе зависи, дали ще го бъде или няма да го бъде.

Усещах, че е уморена, пък и в проекта ми нямаше нищо спешно. Раздрънках се просто, за да залича следите от възникналото помежду ни раздразнение. Тя вероятно по същата причина даде вид, че би искала да чуе намеренията ми още сега. Тъй, че казах, каквото исках да казвам. Людмила в началото слушаше доста разсеяно. Сетне взе да се отърсва от апатията си, прекъсваше ме с въпроси, възразяваше, додето накрая заключи:

— Не виждам нищо неосъществимо. Защо чак сега ми го казваш?

— Струва ми се, че идеята е съвсем щура.

— Как ще е щура. Трябва само да обмислим добре подробностите.

Искаше ми се да е права. Когато малко по-късно я придружавах по стълбите към колата, забелязах с риск да охладя ентусиазма й:

— Дано само Десето да не е записало вече разговора ни.

— Никой нищо не записва, не се безпокой. Шофьорът дремеше в колата си. Дъждът беше спрял.

— Ето че и времето се оправи, — рече Мила. — Това е добър знак за проекта ни.

Вината за възникване на щурата идея бе колкото моя, толкова и на самата Людмила. След като тихомълком и без мое съгласие бе възприела практиката да размножава в ксерокопия книгите на учението, въпросът за произведените бройки вече не бе от първостепенно значение, понеже от всяка бройка можеха да се копират нови бройки. Чисто риторичен следователно ставаше въпросът дали и доколко органите са в течение на това нелегално производство. Ако се правеха на разсеяни, то беше вероятно, защото не се касаеше за някаква подривна литература и, което е по-важно, защото скромната самодейна печатарска изява ставаше по поръчка на другарката Живкова.

Оттук и идеята ми, че щом сме се хванали да правим нещо, нека поне да го правим като хората. Книжките можеха да се печатат нейде на Запад в съвсем ограничен тираж и на тънка хартия, тъй че да бъдат удобни за пренасяне. Открит оставаше само деликатния проблем за вноса на продукцията, но той трябваше да бъде решен от Живкова. При нейния авторитет и при естеството на института, който ръководеше, не беше трудно пратките да минават под формата на някакви невинни материали.

За да поясня, че планът не бе скалъпен съвсем на версия, налага се да направя едно малко отклонение.

От края на 50-те години в Женева работеше като служител в библиотеката към ООН българинът Теодор Димитров. Редкият шанс да заеме поста си в международния институт, където по неписано правило приемаха само кандидати от капиталистическите страни, се дължеше на изключителните качества, с които Димитров бе успял да спечели конкурса за съответната длъжност. Без да влизам в подробности за възпитанието и образованието му, ще кажа само, че това бе млад мъж с приятна външност и добри обноски, владеещ пет западни езика и добре запознат с библиотечното дело. Запознах се с него при едно пътуване за някакъв симпозиум на ЮНЕСКО в Женева през май 1961. За последен път се видяхме през юли 1981. Двайсетте години между тези две дати представляват и периода на общуването ни. По онова време ми се случваше да пътувам по различни поводи до Женева, но той нито веднъж не се върна в България. Неотдавна ми съобщиха, че е починал на 17 август 2002 в Женева. Два столични всекидневника споменаваха с няколко реда за смъртта му, главно заради завещанието, направено в полза на държавата ни. Подробности за самия покойник липсваха. Известно е, че ние по традиция проявяваме по-голям интерес към грабителите, отколкото към дарителите.