Маршрут 666
Шрифт:
29
Железопътното депо на Уест Сайд заема се двадесет и четири акра равнинен терен в най-западната част на Манхатън, далеч от очите на милионите нюйоркчани, които живеят и работят в района. На практика това е най-голямото неусвоено пространство на острова, ако се изключи Сентрал Парк. В началото на века тук се върти оживена търговия, но сега депото и многобройните товарни рампи около него са отдавна изоставени, с ръждясали, обрасли с тръни коловози.
Вече две десетилетия мястото е обект на най-различни планове за благоустройство, съдебни дела и политически интриги.
Марго стоеше в средата на посипано със сгурия пространство между две изоставени сгради на депото. Преди четири месеца тук бе имало някакъв склад, изгорял до основи. Циментовата настилка бе покрита с дебел слой овъглени отпадъци. В ъгъла се виждаха останки от дълги метални маси, върху които е имало някаква апаратура. Марго се огледа в следобедните сенки, които бяха нашарили този пейзаж на опустошение. Огромни, отдавна нефункциониращи машини с частично разтопени метални корпуси, разкриващи лабиринт от обгорели жици и електронни платки. Въздухът тежеше от острата миризма на изгоряла пластмаса.
— Какво ще кажеш? — подхвърли Дагоста, застанал до нея.
— Да — потвърди Марго.
— Аз съм го виждал само веднъж, на прощалното тържество в чест на Пендъргаст, организирано от Фрок. Що за човек беше?
— Умен — отвърна след кратко замисляне тя. — Блестящ учен.
— А като личност?
— Не бих казала, че беше най-приятният човек в музея — предпазливо рече Марго. — Беше малко, как да кажа… безпардонен. От онези, които са готови на всичко, за да направят кариера. Не поддържаше кой знае какви отношения с колегите си и май не вярваше на онези от тях, които…
— Които какво?
— Нужно ли е това? Не обичам да говоря зад гърба на хората…
— Обикновено това е най-подходящият момент. Беше ли способен на престъпление?
— Категорично не. Не одобрявах особено морала му, защото той винаги поставяше науката над човешките ценности, но престъпник? Не, в никакъв случай! — Поколеба се за миг, после добави: — Преди известно време направи опит да се свърже с мен. Около месец преди смъртта си.
— Защо? — любопитно я погледна Дагоста. — Доколкото ми е известно, не сте били особено близки…
— Бяхме добри колеги, нищо повече. — Лицето й потъмня. — Стана така, че изобщо не отговорих на обаждането му. Но ако знаех, че е в беда, сигурно щях да направя нещо…
— Нямало е как да знаеш — успокои я Дагоста: — Както и да е. Но ще ти бъда много благодарен, ако намериш време да се поогледаш тук и да разбереш с какво се е занимавал.
Усети колебанието й и тихо добави:
— Кой знае? Това може би ще ти помогне да прогониш някои демони…
Хубави думи, каза си Марго. Лейтенант Дагоста в ролята на суперпсихолог. Може дори да каже, че проучването на това място носи покой…
Очите й се приковаха в руините и дълго се взираха в тях.
— Добре, лейтенант — въздъхна най-сетне тя.
— Сигурен ли си, че това е последният адрес на Грег?
— Така твърдят от фирмата, която го е пренасяла. Складът
е изгорял скоро след смъртта му, тъй че едва ли е имал време да се премести някъде другаде. Но не можем да сме сигурни, защото е плащал сметките за ток и телефон под друго име.— Друго име ли? — учуди се Марго, продължавайки да се оглежда. — Не съм сигурна дали е умрял преди или след пожара…
— Аз също — въздъхна Дагоста.
— Мисля, че това е било някаква лаборатория.
— Дори аз си мисля същото. И той като теб е бил учен.
— Не съвсем. Грег се занимаваше главно с генетика и еволюционна биология. Докато моята специалност е антропологическа фармакология.
— Все тая — промърмори Дагоста и подръпна крачолите си. — Въпросът е каква точно е била лабораторията?
— Трудно е да се определи. Трябва да научим нещо повече за тези машини в ъгъла. За целта е необходимо изследване на разтопените стъкленици, за да се разбере какво е имало в тях.
— И? — изгледа я Дагоста.
— Какво „и“?
— Ще се заемеш ли?
— Защо аз? В полицията не ви липсват експерти, които…
— Те нямат интерес — махна с ръка Дагоста. — Подобни изследвания са накрая в списъка с приоритетите им.
Върху лицето на Марго се изписа изненада.
— Важните клечки в полицията не се интересуват от съдбата на Кавакита, нито пък с какво се е занимавал, преди да бъде убит — поясни лейтенантът. — За тях той е поредната случайна жертва. Също като Брамбъл.
— Но ти не мислиш така, нали? Убеден си, че той играе някаква роля в поредицата от убийства?
— Ох, не знам — въздъхна Дагоста и избърса потта от челото си. — Просто имам чувството, че човекът е имал съвсем конкретен замисъл, и искам да разбера какъв е бил той. Добре го познаваше, нали?
— Да ти изпратя ли фотограф?
— Може би по-късно. На първо време ще се задоволя с няколко скици.
— Хубаво — кимна Дагоста, но лицето му остана загрижено.
— Ти върви да си гледаш работата — добави Марго. — Няма нужда да висиш тук.
— Изключено! — тръсна глава Дагоста. — Не и след онова, което се случи на Брамбъл.
— Лейтенант…
— И без това трябва да взема проби от пепелта и да потърся следи от запалителни вещества — каза той, без да мръдне от мястото си. — Ще гледам да не ти се пречкам.
Марго въздъхна, измъкна скицник от сака и отново насочи вниманието си към унищожената лаборатория. От нея се излъчваше някакво мълчаливо обвинение. Бе могла да направи нещо. Грег се опита да се свърже с нея. Може би нямаше да свърши така.
Тръсна глава, за да прогони гузните мисли. От тях полза нямаше. А и това бе единственото място, от което можеше да получи някаква информация за Грег. И единственият път за бягство от целия този кошмар. Значи трябва да се примири и да се залови за работа. Е, в това имаше и нещо добро — за известно време ще остане далеч от лабораторията по криминологична антропология, която в последно време беше започнала да прилича на костница. В сряда следобед от „Съдебна медицина“ им изпратиха и тялото на Битърман, комплектовано с куп нови въпроси. Следите по шийните прешлени сочеха обезглавяване с помощта на примитивен предмет, вероятно грубо изработен нож. Самият труп не беше оглозган, което означаваше, че убиецът или убийците не са разполагали с време.