Маршрут 666
Шрифт:
— Питайте капитан Уокси — сви рамене сержантът.
— Оръжието?
— Ръчно изработен нож, груба работа — скептично обясни тя. — Точно такъв, какъвто търсят.
Вратата на асансьора се плъзна и пред очите им изплува мършавата фигура на Пендъргаст. Веждите му въпросително се повдигнаха.
— Убиецът е долу, в стаите за разпит — информира го Дагоста. — Уокси наредил да ме повикат.
— Ти да видиш! — промърмори агентът на ФБР, пропусна ги да влязат и натисна бутона за втория етаж. — Значи сме там. Изгарям от любопитство да зърна що за птица е пипнал нашият капитан.
Отделението за разпити
— Пропя ли? — попита Дагоста.
— Не е спрял — изгрухтя дебелият капитан. — Но засега дрънка само глупости. Нарича се Джефри и толкоз. Ама скоро ще го изцедим. Помислих си, че ще пожелаеш да му зададеш няколко въпроса — великодушно добави той, доволен от триумфа.
Мъжът оттатък стъклото имаше раздърпани дрехи и див поглед. Устните му мърдаха с трескава бързина, някак гротескна на фона на скованата фигура.
— Тоя? — възкликна недоверчиво Дагоста.
— Точно той.
— Струва ми се прекалено дребен за това, което е свършил.
— Сигурно е ял доста бой, затова не е пораснал — направи гримаса Уокси.
Дагоста се наведе и включи микрофоните. От репродуктора над стъклото потече пълноводен порой от ругатни и проклятия. Лейтенантът послуша известно време, после изключи уредбата и попита:
— Оръжието на престъплението?
— Ръчна изработка — сви рамене Уокси. — Къс стомана, набит в дърво, увито в плат и някакви лепенки. Трудно е да се каже какво точно представлява. Трябва да изчакаме мнението на криминолозите.
— Стомана значи — подхвърли Пендъргаст.
— Аха, стомана.
— Не камък.
— Вече ви казах, че е стомана. Ако искате, можете да я видите.
— О, ще я видим — промърмори Дагоста и се дръпна от стъклото. — Но сега искам да чуя какво ще изпее това приятелче. — Обърна се и тръгна към вратата, следван по петите от Пендъргаст.
Номер девет не се отличаваше по нищо от хилядите килии за разпит в полицейските участъци, пръснати из цялата страна. Заподозреният беше окован с белезници за стола отвъд изподрасканата дървена маса в средата, а пред нея имаше още няколко стола, на един от които седеше отегчен следовател, приведен над записващото устройство и абсолютно равнодушен към пороя от ругатни, който го заливаше. Двама въоръжени полицаи бяха изправени един срещу друг, а страничните стени бяха заети от две черно-бели фотографии с многократно увеличение. На едната се виждаше сгърченото обезглавено тяло на Никълъс Битърман, проснато в тоалетната на Белведере, а от другата гледаше усмихнатата физиономия на Памела Уишър, станала популярна в цялата страна благодарение на „Поуст“. Монтираната на тавана видеокамера безстрастно регистрираше хода на разпита.
Дагоста седна до следователя, вдъхвайки познатата миризма на килията, наситена с пот, страх и мръсни чорапи. Уокси внимателно се настани до него, а Хейуърд се изправи до по-близкия униформен полицай. Пендъргаст
се облегна на вратата и небрежно скръсти ръкавите на безупречния си тъмен костюм.Задържаният млъкна при появата им и започна да ги оглежда изпод сплъстените кичури мръсна коса, покриващи челото му. Очите му светнаха в мига, в който ги спря върху Хейуърд, после продължиха нататък.
После огледът свърши.
— К’во си ме зяпнал, бе? — изръмжа скитникът и впери злобен поглед в лицето на Дагоста.
— Знам ли? — сви рамене лейтенантът. — Сигурно чакам да ми разкажеш нещо.
— Майната ти!
Дагоста въздъхна.
— Знаеш ли си правата?
— Тая свинкя до тебе ми ги прочете — ухили се онзи, разкривайки два реда ситни и мръсни зъби. — Не ми трябва адвокат да ме държи за ръчичката.
— Хей, дръж си устата! — почервеня Уокси.
— Ти дръж твоята, дебелак! Като не забравяш и тлъстия си задник! — Арестантът се разкикоти и намигна на Хейуърд, която не успя да сдържи усмивката си.
Май така я карат от началото на разпита, въздъхна Дагоста.
— Какво се случи в парка? — попита той.
— Списък ли искаш? Първо на първо, тоя тип се беше наврял на моето място за спане. Второ на второ, започна да ми съска като някаква египетска змия. Трето, беше отвратителна гад, лишена от Божията благословия. Четвърто…
— Ясно, ясно! — размаха ръце Уокси. — Разкажи за другите.
Джефри млъкна.
— Хайде, пей! — притисна го Уокси. — Кого още?
— Много са — неохотно промърмори скитникът. — Който ме ебава, си го получава! — После се наведе над масата и заплашително изръмжа: — И ти трябва да си пазиш тлъстите джуки, дебелак!
Дагоста докосна рамото на капитана и бързо попита:
— Кого още си оправил?
— О, те ме познават! — зловещо се ухили онзи. — Всички знаят кой е Джефри Херувимчето.
— Разкажи за Памела Уишър, Джефри! — заповяда Уокси. — И хич не се опитвай да отричаш!
Около мътните очи на скитника се появи мрежа от ситни бръчици.
— Нищо не отричам! — изръмжа той. — Онези боклуци не показаха нужното уважение и си го заслужиха!
— А какво направи с главите им? — напрегнато попита Уокси.
— К’ви глави? — заекна Джефри и учудено се облещи.
— Късно е да отричаш!
— Глави, значи? Ами трябва да съм ги изял!
Уокси стрелна Дагоста с многозначителен поглед и бързо продължи:
— Разкажи за оня от замъка Белведере, Ник Битърман!
— А, тоя си го биваше — ухили се Джефри и се залюля заедно със стола. — Двулична гадина, без капчица уважение. Враг, мамка му!
— Враг ли? — намръщи се Дагоста.
— Най-големият!
— Май се е наложило да се бориш с тъмните сили, а? — подхвърли съчувствено Пендъргаст. Това бяха първите му думи откакто влязоха в килията.
— Аха! — кимна арестантът и още по-силно се залюля.
— Използва електрическата си кожа, нали?
Люлеенето рязко спря.
— И огнения си поглед — добави Пендъргаст, отлепи гръб от вратата и бавно се приближи към масата, без да сваля очи от човека зад нея.
Джефри също не отместваше поглед от лицето му.
— Кой си ти? — тихо и някак задъхано попита той.
Агентът направи драматична пауза.
— Кит Смарт — тихо рече, без да отделя пронизителния си поглед от лицето на арестувания.