Мъглявината Андромеда

Запасни батерии, електронен снимачен апарат, два кислородни апарата… Ще остави другарите си за изучаване на трета зала и ще тръгне с незнаещата що е страх Миико.

Веда Конг посъветва своите сътрудници да похапнат, за да се подкрепят. Извадиха от приготвяните специално за пътешественици блокчета храна. Те бяха пресовани от бърже усвоявани белтъчини, захари и унищожаващи токсините на умората препарати в смес с витамини, хормони и нервни стимулатори. В тревожното си нетърпение Веда не искаше да яде. Миико се появи чак подир четиридесет минути. Оказа се, че не могла да се стърпи и проверила няколко шкафа, за да изясни тяхното съдържание.

Наследницата на японските водолазки благодари на своята ръководителка с поглед и се приготви много бързо.

Тънки червени кабели се опънаха по центъра на прохода.

Бледолилавата светлина от самосветещите газови корони върху главите на жените не можеше да пробие мрака отпред, където наклонът ставаше все по-стръмен. От тавана глухо и ритмично падаха едри студени капки. Отстрани и отдолу до слуха достигна шум на стичащата се по пукнатините вода. Пронизващо влажният въздух оставаше мъртвешки неподвижен в затвореното тъмно подземие. Само в пещерите има такава тишина — охранява я не друг, а лишената от всякакви чувства, мъртва и инертна материя на земната кора. Горе, в природата, колкото и да е дълбоко мълчанието, винаги се долавя скритият, спотаен живот, движението на водата, въздуха или светлината.

Миико и Веда неволно се поддадоха на хипнозата на дълбоката пещера. Тя ги потули в черната си утроба, сякаш в глъбините на мъртвото минало, което оживяваше единствено във въображението.

Спускаха се бърже, макар че дебел слой лепкава глина лежеше върху пода на прохода. Паднали от стените блокове ги заставяха да се катерят и да пропълзяват в пролуките между тавана и срутването. За половин час двете жени слязоха на сто и деветдесет метра и се добраха до гладка стена, в която се бяха опрели и мирно лежаха двата проучвателни плъзгащи се робота. Достатъчно бе един светлинен отблясък, за да се различи в стената масивна, херметически затворена врата от неръждясваща стомана. Два изпъкнали кръга с някакви знаци, поставени в центъра на вратата, позлатени стрелки и дръжки. Заключалката се отваряше чрез подбиране на условен сигнал. Двете археоложки познаваха типове подобни приспособления, но отнасящи се към малко по-ранна епоха. След кратък разговор Веда и Миико се заеха със заключалката. Тя доста приличаше на ония нагласени с хитра злоба съоръжения, с които хората в миналото мислели да защитят своите съкровища от «чуждите». В Ерата на разединения свят съществувало такова разграничение на хората на «свои» и «чужди». Неведнъж при опитите да бъдат отворени подобни врати са избухвали взривни снаряди, отровни газове, ослепяващи излъчвания и нищо неподозиращите изследователи загивали.

Механизмите от издръжливите метали или специални пластмаси не са се разрушавали в течение на хилядолетия и вземали много жертви, докато археолозите се научили да обезвреждат тия стоманени врати.

Стана очевидно, че ще се наложи вратата да се отваря посредством специални уреди. Трябваше да се връщат от самия праг на главната тайна в пещерата. Кой можеше да се съмнява, че зад плътно затворената врата се таи най-важното и ценното богатство на хората от онова далечно време? Угасили фенерите и задоволяващи се със светлината на короните, Веда и Миико седнаха да си починат и похапнат.

— Какво може да има там? — въздъхна Миико, без да откъсва поглед от вратата, която надменно проблясваше със златото на тайните знаци. — Тя като че ли ни се присмива: няма да ви пусна, няма да кажа!…

— А какво открихте в шкафовете на втората зала? — попита Веда, за да отпъди примитивната и напразна досада от неочакваното препятствие.

— Чертежи на машини, книги, отпечатани не на древната хартия, а на металически листове. Освен това, както изглежда, рула кинофилми, някакви списъци, звездни и земни карти.

— В първата зала — образци машини, във втората — техническата документация към тях, в третата — как ли да го кажа… ценности от епохата, когато още са съществували пари. Че какво пък, отговаря на схемите.

— А къде са ценностите, както ние ги разбираме? Най-високите постижения в духовното развитие на човечеството: в науката, изкуството, литературата? — възкликна Миико.

— Надявам се, че зад вратата — спокойно отвърна Веда, — ала няма да се учудя, ако там се окаже оръжие.

— Какво, какво?

— Въоръжение, средства за масово и бързо изтребване.

Малката Миико се замисли, опечали се и промълви:

— Да, това е естествено, ако се помисли над целта на скривалището. Тук са укрити от възможно унищожение основните технически и материални ценности на тогавашната западна цивилизация. Но кое се е смятало за основно, щом като още не е съществувало обществено мнение на цялата планета или даже на народите в ония страни? Необходимостта и важността на нещо за даден момент се установявали от управляващата група — често напълно некомпетентни хора. Ето защо тук съвсем не се намира онова, което действително е било най-голямата ценност за човечеството, а това, което една или друга група хора е счела за такова. Те възнамерявали да опазят преди всичко машините и може би оръжието, понеже не разбирали, че цивилизацията се надстроява исторически подобно на живия организъм.

— Да, чрез увеличаване и усвояване на работническия опит, на знанията, техниката, запасите от материали, най-чистите химически вещества и строежите. Да се възстанови една разрушена висока цивилизация е немислимо при липсата на сплави с голяма якост, редки метали, машини, способни да работят с висока производителност и извънредна точност. Ако всичко това би било унищожено, откъде ще се вземат материали и опит, умение за създаване на все по-сложни кибернетични машини, способни да задоволят потребностите на милиарди хора?

— Немислимо е било и връщането към немашинната цивилизация като античната, за което те понякога мечтаели.

— Естествено. Вместо античната култура би възникнал чудовищен глад. Индивидуалистите мечтатели не искали да разберат, че историята не се повтаря!

— Не твърдя категорично, че зад вратата има оръжие — върна се към главното Веда, — но много неща говорят за това. Ако създателите на скривалището са грешели, което е характерно за онова време, ако са смесвали културата с цивилизацията и не са разбирали неоспоримата задължителност на възпитаването и развиването на емоциите у човека, тогава не са им били жизнено необходими произведенията на изкуството и литературата или отдалечената от изискванията на текущия момент наука. В ония времена даже науката разделяли на полезна и безполезна, без да мислят за нейното единство. Такава наука и такова изкуство били считани само за приятни, но дори не всякога полезни и нужни спътници на човека, Именно тук се крие най-важното. И аз мисля, че е оръжие, колкото и наивно и глупаво да изглежда това за нас. съвременните хора.

Веда млъкна, спряла поглед на вратата.

— Може би това е просто наборен механизъм и ние ще го отворим, ако преслушаме с микрофона — изведнъж каза тя, като се приближаваше към вратата. — Да рискуваме ли?

Миико скочи, за да й попречи.

— Не, Веда! Защо е тоя безсмислен риск?

— Струва ми се, че пещерата едва се крепи. Ще си отидем, а вече няма да ни се удаде да се върнем… Чувате ли?

Понякога — ту отдолу, ту отгоре — идваше неясен далечен шум. Обаче Миико остана непреклонна — стоеше гърбом към вратата, широко разперила ръце.

— Ако там има оръжие, Веда! Може ли то да бъде незащитено?… Не, това е врата на злобата, също такава, както много други.

След два дни в пещерата бяха донесени портативни апарати: отразяващ рентгенов екран за преглеждане на механизма, фокусиран ултрачестотен излъчвател за разрушаване вътрешната връзка между детайлите. Но до пускане на уредите в действие не се стигна.

Внезапно из утробата на пещерата се разнесе глух пресеклив шум. Силно сътресение на почвата под нозете застави хората инстинктивно да се втурнат към изхода — изследователите се намираха в третата, долната пещера.