Мъглявината Андромеда
Шрифт:
Дар Ветер се добра до фундаментите на слънчевите машини, разположени във форма на ветрило около грамадна втулка с апарат за изкуствено притегляне, и включи батерията на гърба си към входната клема на проверочната верига. В телефона на неговия шлем зазвуча несложна мелодия. Тогава той паралелно присъедини стъклена плоча с нанесена върху нея с тънки златни линии схема. Раздаде се същата мелодия. Като въртеше двата нониуса, Дар Ветер докара до съвпадение временните точки и се убеди, че липсват различия не само в мелодията, но и в тоналността на настройката. Една важна част от бъдещата машина бе поставена безупречно. Можеше да се започне монтирането на радиационните електродвигатели. Ветер изправи уморените си от дългото носене на скафандър
Скоро първата обшивка ще защити работниците от гнетящата самота в открития Космос, над бездната без небе и почва!
От «Алтай» се отдели малък спасителен снаряд и подобно на стрела се мярна покрай строежа. Това беше влекач, изпратен за автоматичните ракети, които носеха само товар и спираха на определена височина. Навреме! Група летящи в пространството ракети, хора, машини и материали отиваше към тъмната част на Земята. Влекачът се върна, като теглеше подире си три дълги рибообразни снаряда със синкав оттенък, които на Земята са тежали по сто и петдесет тона, без да се слага в сметката горивото.
Ракетите се присъединиха към себеподобните си около платформата за сортиране. Дар Ветер с тласък отскочи върху другата страна на скелета и се озова сред насъбралите се в кръг техници, ръководещи разтоварването. Хората обсъждаха плана за нощната работа. Дар Ветер се съгласи с тях, обаче настоя всички индивидуални батерии да бъдат заменени с нови, такива, които да осигуряват тридесет часа непрекъснато затопляне на скафандрите освен снабдяването с ток на фенерите, въздушните филтри и радиотелефоните.
Целият строеж се гмурна в нощния мрак като в бездна, но дълго още меката пепелява зодиакална светлина от слънчевите лъчи, разсеяни от газовете в горните зони на атмосферата, осветяваше застиналия при сто и осемдесетградусовия мраз скелет на бъдещия спътник. Още по-силно, отколкото денем, започна да пречи свръхпроводимостта. И най-малкото износване на изолацията в инструментите, батериите или акумулаторите обгръщаше близкостоящите предмети със синкавото сияние на разливащия се направо по повърхността ток.
Непрогледна космическа тъмнина настъпи заедно с усилилия се студ. Звездите светеха остро като извънредно ярки сини игли. Невидимият и безшумен полет на метеорити нощем изглеждаше особено страшен. Върху повърхността на тъмното кълбо долу, в атмосферните течения, пламваха разноцветни облаци от електрическо сияние, искрови потоци с гигантска дължина или ивици разсеяно светене, проточили се на хиляди километри. Ураганни ветрове, по-силни от която и да е земна буря, профучаваха там, долу, в горните слоеве на въздушната обвивка. Наситена от излъчването на Слънцето и Космоса, атмосферата продължаваше да разбърква енергията и с това затрудняваше връзката между строежа и родната планета.
Внезапно в малкия свят, уединен в мрака и чудовищния студ, нещо се измени. Дар Ветер не веднага съобрази, че бяха запалени осветителите на планетолета. Още по-черна стана тъмнината, помръкнаха свирепите звезди, но платформата и скелетът осезаемо се открояваха в бялата ярка светлина. Подир няколко минути «Алтай» намали напрежението, светлината стана жълта и по-малко интензивна. Планетолетът икономисваше енергията на своите акумулатори. Отново, както денем, се задвижиха квадратни и елипсовидни листове за обшивка, решетести ферми за крепене, цилиндри и тръби за резервоари. Те постепенно намираха своето място в скелета на спътника.
Дар Ветер напипа напречната греда, хвана се за ролковите дръжки на въжения парапет и като се отблъсна с крак, отхвръкна нагоре. До люка на планетолета той стисна спирачките и тъкмо навреме — не се удари в затворената
врата.В преходната камера не поддържаха нормалното земно налягане, за да намалят загубата на въздух при влизане и излизане на големия брой работещи. Затова Дар Ветер, без да снема скафандъра, прекрачи във втората, временно изградена спомагателна камера и тогава изключи шлема и батериите.
Като разкършваше умореното си от скафандъра тяло, той твърдо стъпваше по вътрешната палуба и се наслаждаваше от възвръщането към почти нормалното тегло. Изкуствената гравитация на планетолета работеше непрекъснато. Неизразимо приятно е да се чувствуваш здравостоящ върху почва човек, а не лека мушица, виеща се в несигурна и вероломна пустота! Ласката светлина и топлият въздух, удобното кресло го примамваха да се изтегне и отдаде на почивка, без да мисли за нищо. Дар Ветер преживяваше наслаждението на своите прадеди, което някога, при четенето на старинни романи, го учудваше. Именно така след дълъг път в студената пустиня, влажната гора или заледените планини човекът е влизал в топло жилище — дом, землянка, плъстена шатра. И тогава, както тук, тънки стени са го отделяли от огромния опасен свят, враждебен към него, запазвали са му топлината и светлината, давали са му възможност да си почива, да набира сили, да обмисля по-нататъшните си дела.
Дар Ветер се отказа от примамливостта на креслото и книгата. Наложи се да се свърже със Земята — запаленото във висините за през цялата нощ осветление можеше да породи тревога у наблюдателите в обсерваториите, които следяха строежа. Освен това трябваше да предупреди, че резервите ще бъдат нужни преди определения срок.
Днес връзката се оказа сполучлива — Дар Ветер говори с Гром Орм не с кодирани сигнали, а по ТВФ, много мощен, като във всеки междупланетен кораб. Старият председател остана доволен и незабавно се погрижи за подбиране на новия екипаж и ускорено доставяне на детайли.
Щом излезе от поста за управляване на «Алтай», Дар Ветер мина през библиотеката, преобзаведена в спалня с поставените край стените легла на два етажа. Катетите, столовите, кухнята, страничните коридори и предната зала с двигателите също бяха снабдени с допълнителни легла. Планетолетът, превърнат в стационарна база, бе препълнен. Дар Ветер едва влачеше краката си по коридора, облицован с кафяви плочи топла при пипане пластмаса, и лениво отваряше и затваряше плътните херметични врати.
Той мислеше за астронавтите, прекарващи десетки години в подобен кораб, без всякаква надежда да го напуснат и излязат навън, преди да изтече убийствено дългият срок. Той живее тук шести месец. Всеки ден напуска тесните помещения и се труди в угнетяващия простор на междупланетната пустота. И вече му е тъжно без милата Земя — без нейните степи, морета, кипящи от живот центрове на обитаваните пояси. А Ерг Ноор, Низа и още двадесет души от екипажа на «Лебед» ще трябва да прекарат в звездолета деветдесет и две зависими години, тоест сто и четиридесет земни години, ако се смята и връщането на кораба към родната планета. Никой от тях няма да може да преживее толкова! Телата им ще бъдат изгорени и погребани там, в безмерната далечина, на планетите на зелената циркониева звезда…
Или техният живот ще се прекрати по време на полет и тогава, затворени в погребална ракета, те ще изчезнат в Космоса… Така са отплували в морето погребалните ладии на далечните му прародители и са отнасяли в себе си мъртвите бойци. Но такива герои, които да са отивали на доживотен затвор в кораб и отлитали без надежда за лично връщане, в историята на човечеството още нямаше. Не, той не е прав, Веда би го укорила! Нима той забрави безименните борци за достойнството и свободата на човека в древните времена, които са отивали на нещо много по-страшно — доживотен затвор във влажни подземия, ужасни изтезания? Да, тези герои са били по-силни и по-достойни даже от неговите съвременници, готвещи се да извършат най-великия полет в Космоса за изследване на далечни светове!