Моят първи ден

— Предполагам, че са ви изпратили при нас с добри намерения?

— Какво говорите? — възкликнах аз. — С най-добри — като рядък случай на планетна взаимопомощ… Ние предположихме, че нашата цивилизация е няколко хилядолетия по-стара от вашата… И искахме да съкратим процесите на вашето историческо развитие.

Той не отговори веднага, но в погледа му се появи за миг някакво вълнение, което бързо угасна.

— Чудесно! — каза той. — Но смятате ли, че това е по силите на един-единствен човек?

— Разбира се, че не!… Ние искаме да ви помогнем чрез знанията, до които още не сте стигнали… В моя ум са запечатани като в най-фина кибернетична машина буквално хиляди томове в областта на химията, физиката, биологията, медицината и всички други науки.

— И бихте могли всичко това да възпроизведете?

— Да, в най-големи подробности… И без никаква грешка…

Той отново ме прониза със силния си поглед, но сега в тоя поглед имаше доста солидна доза уважение.

— Признавам, че земните хора нямат тия качества на ума — каза той. — И излиза, че вие сте най-ценното живо същество на Земята…

Внезапно в погледа му се мярна тревога.

— А вярвате ли, че вашият организъм е защитен от бактериялния живот на нашата планета? — запита той бързо.

— В това отношение можете да бъдете напълно спокоен — отвърнах аз. — Ой, какво е това?

Докато се мъчех да подтисна своя вътрешен трепет, той с бърз поглед обхвана реката.

— Водна змия… Съвсем безобидно животно…

— Но защо е толкова малка?

— Напротив, това е един чудесен екземпляр…

— Какво държи в устата си?

— Жаба…

— Не сме имали такова животно — казах аз.

— Странно — отвърна той и в гласа му се усещаше някакво съмнение. — А някои наши учени сериозно смятат, че от някаква подобна животинка е произлязъл човешкият род… Но признайте си, това животно не ви ли изплаши?

— Да, наистина… мъничко…

Той се усмихна:

— Ето, виждате ли?… Тоя страх като много силна душевна травма е останал може би от най-първичното ни съществуване — когато змиите са ни гонили и закусвали с нас в тъмните водни бездни…

Отново почувствувах как потрепервам вътрешно. Колкото и абсурдна да беше тая мисъл, тоя миг тя не ми се стори така невероятна. И тъмната, непрозрачна маса на водата, и гъстите клони на дърветата, надвесени над нея — цялата глухота и тайнственост на тая първична природа, всичко правеше думите му някак особено близки и понятни. През това време змията, като се плъзгаше леко върху водната повърхност, излезе на брега и се скри в храстите.

— Може би трябваше да помогнем на нашия предшественик — казах аз неуверено.

— Наистина! — трепна той. — Е, не е късно!…

Човекът остави пръта и с неочаквана за неговата фигура пъргавина се затича към храста, където бе изчезнала малката змия. И у нас, на Дриа, има змии — много редки екземпляри наистина, които понякога учените откриват в дълбините на моретата. Но те са огромни в сравнение с това дребно, тънко животно и освен това…

В тоя миг се случи нещо необикновено. Внезапно кордата силно се опъна, върхът на пръчката потрепера и самата тя бавно се хлъзна към реката. И досега не мога да осъзная какво съм почувствувал в тоя миг, но преди още някаква мисъл да мине през ума ми, протегнах ръце и залових здраво края на пръчката. Като че ли ме прониза ток — така силно беше вътрешното сътресение. Като че ли само за едно мигновение престанах да бъда човек, като че ли се превърнах в просто продължение на вещта, която държах в ръцете си — трептях заедно с нея и заедно с нея в ням ужас отивах към реката. Исках да я пусна, а не можех, цялото ми същество изпитваше едновременно и дълбок потрес, и някаква неописуема наслада. Най-после над цялата тая гама от сложни чувства надделя страхът.

— Мишел! — извиках аз.

И внезапно се разгневих, запънах крак в някакъв корен, силно дръпнах пръчката. Живото същество на другия край на конеца, изглежда, се сепна от това рязко движение, защото за няколко мига напрежението олекна.

— Мишел!

Чуха се бързи стъпки, Мишел дотича разтревожен, но като видя в какво се състои работата, някак прекалено високо и неуместно, както ми се стори тогава, се разсмя.

— Няма нищо страшно! — каза той. — Ей сега ще я извадим!…

Мишел взе пръчката от ръцете ми. Едва сега забелязах, че е снабдена с най-проста макара, която той започна бавно и методично да навива. Но рибата се съпротивляваше героично и постепенно симпатиите ми преминаха на нейна страна. Аз виждах как опънатата до скъсване корда шари по водната повърхност, как се мята наляво и надясно — усещах по движението на водата яростната съпротива на рибата. Само за миг той обърна към мен глава и каза с променен глас:

— Голямо парче!… Скоро не съм ловил такова!…

Лицето му бе почервеняло, изглеждаше, че тоя сериозен човек най-искрено се вълнува от своята детска, варварска игра. Но имаше ли смисъл да му се присмивам, когато и аз преди малко представлявах такава жалка картина.

Когато най-сетне той домъкна рибата до самия бряг, аз се уверих, че наистина размерите й са солидни — по големина и по тежест тя навярно беше по-голяма дори от мене. Виждах много ясно как безпомощно отваря грамадните си уста, как с последни усилия се мъчи да се откачи от фаталната кука. Жалост сви сърцето ми, но човекът редом с мене изглеждаше в тоя миг съвсем безмилостен. Той се обърна и ме погледна:

— Дръжте се малко!… Не се страхувайте, няма нищо опасно!

Първият ми порив беше да му откажа възмутено, но след това някаква непонятна сила сякаш ме хвърли към него. Аз хванах здраво дръжката и отново сякаш ме разтърсиха хиляди мълнии, всичко в мен закипя. Не можех да разбера в тоя миг кое чувство е най-силно — едновременно се презирах и боготворях, плачех и безумно се наслаждавах. През това време Мишел грабва една мрежа, закрепена върху металическо колело, и нагази водата. Рибата, изглежда, се уплаши от него, дръпна се силно, аз полетях, проснах се с целия си ръст на земята и… изпуснах пръчката.

Когато успях да се съвзема, разбрах, че грешката ми не е била фатална. Мишел тържествено излизаше от реката, в мрежата му конвулсивно се мяташе голямата риба. Отново ме обзе отвращение.

— Пуснете я! — извиках аз. — Много ви моля да я пуснете!

Той ме погледна разколебан, въздъхна и направи жест да я изсипе обратно във водата. Лицето му беше безкрайно огорчено.

— Не, не!…

Тъй — по мое желание — рибата остана на брега. След това дълго я разглеждахме — аз с трепет, той с едно спокойно удоволствие, което ми беше безкрайно неприятно. Мишел побърза да ме успокои.

— Това е сом! — каза ми той. — Стар речен разбойник… Цял ден лежи на дъното и лапа каквато животинка му падне пред очите…

Е, може би пък наистина да си заслужава наказанието. Но когато Мишел ми каза, че ще го опече на шиш — отново се уплаших.

— Поне това не правете! — помолих се аз.

— Защо? — усмихна се той. — На него вече всичко му е безразлично.

— Но на вас не трябва да бъде! — възкликнах аз. — Не разбирате ли, че това е варварско?…

— Тъй е — каза той. — Но не бива да мислите, че всичко варварско е лошо. Понякога и в тия неща могат да се крият много сериозни истини за живота.