Моят първи ден

Докато той палеше огъня, ние постепенно стигнахме до темата, която ми бе направила най-силно впечатление през моя кратък престой на Земята. Наистина, откъде идваше тая странна смесица от цивилизация и примитивизъм? Моят ум беше безсилен да стигне до каквото и да било разумно обяснение.

— Ето — там е цялата работа! — каза той замислено. — Сегашното наше общество е продукт на естествено развитие… Не знам как са минали тия периоди у вас, но у нас, на земята, имаше векове, в които човечеството беше в истинска безпътица… Заедно с напредването и усъваршенстването на нашата цивилизация започнаха да никнат спонтанно белезите на едно отчайващо явление. Като че ли човешката душевност започва да изстива бавно и да се затваря в себе си, да се отчуждава все повече и повече от действителния свят на своите себеподобни. В нашето строго организирано общество започна с необикновена сила да си пробива път философията на отчаянието и безсмислието на човешкото съществуване. Преди два века тая философия доби силата на фанатично религиозно учение, милиони хора загинаха от вулгарно самоубийство и най-причудливи форми на самоотказ от съществуване. Причините за това?… Огромна тема, която все още най-живо интересува нашите учени. С две думи — излизане на човечеството извън историческите условия, при които то е съществувало през вековете. Или по-конкретно — изчезването на физическия труд и физическото усилие, спадане на целенасоченото и напрегнато движение, биологичното изхабяване, което нашите учени тогава все още не можеха да надмогнат, липсата на цели или тяхната лесна постижимост. И трябва да ви кажа — не на последно място, — отчайващата мисъл за крайността на индивидуалното човешко съществуване. Но нима такива кризи не е преживявало и вашето човечество на Дриа?

Не отговорих веднага. И никак не очаквах, че още в първите часове на моето пребиваване на Земята ще ми зададат най-трудния от всички въпроси.

— Да, има нещо такова — отвърнах аз без желание. — Една цяла цивилизация е изчезнала от лицето на нашата Дриа при подобни условия. Но ние не обичаме да мислим и да си спомняме за това. Искам само да ви кажа, че древните „дрии“ са се отличавали доста от нас даже по физически тип. В някои отношения по външен вид те доста са приличали на вас, били са едри, имали са зъби и коси…

— Тъй ли? — трепна той.

— Да, но за това ще ви разкажа друг път. Засега искам да прибавя само едно нещо, ако съм ви разбрал добре. На нашата Дриа, с огромно изстиващо слънце над главите ни, борбата за съществуването на човешкия род е много по-остра и по-тежка. Вас, както виждам, природата щедро ви е облагодетелствувала.

— Ето там е въпросът! — отвърна той живо. — Точно в това е нашата сила и нашата слабост. Затова първата ни работа беше да се върнем към един стереотип на живота, близък до тоя на историческите условия. Осъществяването на тая задача ни струва в течение на два века огромни усилия. Нямате дори най-бегла представа колко средства изхабихме, за да възвърнем на нашата Земя оня истински лик, който през течение на хилядолетията така лекомислено бяхме обезобразили…

— Нима това е най-важното? — запитах аз скептично.

Той усети тона ми и ме погледна бързо:

— Не, не, разбира се. Ние не се връщаме към примитивен живот, ние усъвършенствуваме формите на нашата съвременна цивилизация. Най-важното за нас е общността на човешкия род и на неговите цели и въжделения. И втората основа, на която се крепи поне в сегашния период човешката душевност — това е изкуството.

— Изкуството ли? — попитах аз недоверчиво. — Та какво общо имат тия проблеми с изкуството?

— Как какво?… Нима на Дриа нямате изкуство? — каза той с недоумение.

— Разбира се, че имаме…

— Какви изкуства имате? — запита той любопитно.

— Най-старото е живописта. След това музиката, разбира се, и като продукт на по-модерните цивилизации киното във всички негови разновидности, включително и екранното възпроизвеждане на всички наши мечти и желания.

Последните ми думи явно го заинтересуваха. Той ме разпита набързо, после удивено възкликна:

— Но това е чудесно!…

Той помисли малко, после прибави без ентусиазъм.

— Макар и опасничко… Но кажете ми — каква е вашата литература?

Това понятие не ми беше известно, в моето съзнание не изникваше никакъв образ. Изгубихме четвърт час, докато се разбере, макар и приблизително, за какво става дума.

— Не, нямаме литература! — казах аз решително.

Сега той ме гледаше така, както преди малко гледаше своята умряла риба.

— Но това е невъзможно! — възкликна той за втори път, удивен от някаква наша проява.

— Щом толкова настоявате — казах аз обидено, — нещо подобно са имали древните дрии, за които преди малко ви споменах. Но всички техни писмени паметници са унищожени като източник на отвратителни идейни зарази…

Той отново се разсмя по тоя доста вулгарен начин, по който се бе разсмял, когато ме видя с рибарската пръчка в ръце.

— Е, няма що — добре сте се постарали! — измърмори той иронично.

Започнах лекичко да се дразня. Та нима тоя субект от ранното утро на човешката цивилизация ще ме учи на човешка мъдрост и опит?

— Не разбирам защо намесвате изкуството в такъв сериозен разговор — казах аз. — Та то е създадено за развлечение.

Той ме погледна озадачен, помисли малко и каза:

— Мъчно мога да ви убедя с думи… Като се запознаете с нашето изкуство, тогава ще говорим… Искам само да ви кажа, че неговата главна цел е да изследва най-тънките и сложни явления на човешката душа.

— Но това е предмет на науката — отвърнах аз. — Ние наричаме тая наука психология…

Той поклати бавно глава:

— Не е едно и също!… И изкуството наистина анализира и обобщава. Но това то извършва в един общ единен процес на пресъздаване. Няма по-съвършена и по-висша деййствителност от изкуството, защото тя е едновременно и реална, и осмислена действителност, такава, каквато в природата не съществува. Тя е в известен смисъл божествена действителност, извинявайте, че употребявам тая стара дума. И при това тя е едновременно и частна, и обща, но не спрямо законите на обективното, а спрямо законите на субективната човешка личност. И именно затова изкуството създава с могъща сила тая човешка общност, която е главна опора нанашата съвременна цивилизация.

— Признавам, че не разбирам — казах аз унило.

— Ще дойде време, ще разберете — отвърна спокойно той.

Огънят, който Мишел бе разпалил, започна да гасне и неговата мека, плътна топлина сега странно ми напомняше топлината, която в апогея на своята сила излъчва нашето грамадно, мъртвеещо Слънце. Той разряза рибата на две парчета и започна да набожда задната част на едно окастрено, жилаво клонче. Не, навярно никога няма да разбера как такива варварски занимания могат да освежават душевността на земния човек.

— Рибата се пече на слаб огън — каза Мишел. — Само тогава тя става много вкусна… Но след малко сам ще се уверите.

— Никога! — възкликнах аз категорично. — И при никакъв случай!

Той ме погледна внимателно:

— Хм, наистина!… Може би вашият стомах не е свикнал на сурова храна?

— Не, не е там въпросът… Това нещо ние предвидихме. През последните две години на Дриа аз съм се хранел с естествени храни, за да свикне стомахът ми с всякакви изненади. Но, моля ви, как бих могъл да погълна месо на живо същество?… Това е… Това е…