Мрежата

— Вече се работи по въпроса — кимна Тони. — Джей Гридли е натоварен със задачата.

— Това е добре.

Алекс я погледна някак разсеяно, сякаш беше на километри далеч оттук.

Така й се искаше в този миг да протегне ръка, да го докосне, да поеме част от болката му. Но знаеше, че не бива. Моментът не беше подходящ и Алекс можеше да отблъсне протегнатата ръка. Това я възпря. Алекс беше един от най-добрите хора, които познаваше, но се затваряше в себе си, поемаше всичко навътре и не се разкриваше пред никого. Ако искаше да проникне отвъд защитната му броня, това трябваше да стане с много такт и търпение. Смъртта на приятеля му го беше разтърсила дълбоко, но нямаше да е честно да се възползва от ситуацията. Затова само каза:

— Алекс, отивам с Портър в лабораторията.

Той кимна разсеяно. Друг отговор не последва.

Майкълс стоеше насред уличката и вдъхваше нощния въздух, все още напоен с мирис на барут и смърт. Около него щракаха камери, бръмчаха полицейските радиостанции, а тълпата зяпачи отрупваше с въпроси уморените квартални ченгета. Някъде недалеч оттук прозвуча писъкът на нощния пътнически влак за Балтимор и тътенът му глухо отекна в главата на Алекс.

Стив Дей беше мъртъв. Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.

Тази мисъл като че ли отказваше да проникне в съзнанието му. Беше видял мъртвото тяло на приятеля си, угасналия му поглед… Беше виждал и други мъртъвци, свои близки… Но осъзнаваше истински загубата едва по-късно — цялата зловеща празнота от липсата на човека, когото си обичал, от невъзможността да бъдете заедно, да се посмеете, да побъбрите на чаша шампанско… И болката му не намаляваше, а се усилваше с течение на времето.

Дявол да го вземе, някой беше угасил светлината в очите на приятеля му в един-единствен миг и вече нищо не можеше да се направи. Кръвта нахлу в главата на Алекс. Щеше да открие убиеца на Стив и да го накара да си плати — дори това да беше последното нещо, което му бе писано да свърши на тоя свят.

Алекс въздъхна. Нямаше повече работа тук. Убийците със сигурност бяха далече, а наплашените обитатели на съседните сгради щяха да си държат езика зад зъбите, каквото и да бяха видели или чули. По всяка вероятност убийците не бяха от квартала, нито пък бяха използвали за укритие някоя от съседните порутени постройки. Бяха високоплатени професионалисти, а те не се остават лесно да бъдат хванати. Освен ако не бъдат издадени от оня, който ги е наел, като при това самият той остава неизвестен. Нещо като подхвърлен на полицаите кокал: търсите убиеца — ето ви го. И следствието приключваше. Но при операция от такъв мащаб нещата със сигурност нямаше да спрат дотук, така че този вариант отпадаше. Полицията не би се задоволила с непосредствения извършител. А ако това наистина беше дело на мафията и босовете в един момент започнеха да нервничат, щяха да затворят завинаги устата на убийците и да ги заровят в някоя пустош. А след това за по-сигурно да ликвидират и техните убийци.

Мрежата имаше достъп до най-високите технологии на планетата, до най-мощните компютри, до огромна по обем информация. В екипа й работеха най-добрите специалисти — мозъци от световна величина — цветът на ФБР и американските университети. Но дори и те нямаше да могат да помогнат, ако убийците не бяха допуснали някаква, макар и нищожна грешка. В безупречно изпипания им план трябваше да се открие пролука, в противен случай всички усилия щяха да бъдат напразни. Майкълс не си правеше излишни илюзии.

И все пак никой не е съвършен. Професионалните убийци — също. Майкълс щеше да обърне земята и да се добере до тях — трябваше му само нещо, за което да се залови… Някакво недоглеждане от тяхна страна.

Вивът му изписука.

— Да?

— Алекс? Тук е Уолт Карвър.

Майкълс въздъхна. Уолтър Карвър, шефът на ФБР. Очакваше това обаждане.

— Да, сър?

— Съжалявам за случилото се… С каква информация разполагаме засега?

Алекс докладва.

— Благодаря. В седем и трийсет сме на среща в Белия дом с президента и Националната служба за сигурност. Имай готовност да докладваш за атентата.

— Ясно, сър.

— И да не забравя, поемаш главнокомандването на Мрежата.

— Но, сър…

— Разбирам възраженията ти — прекъсна го Карвър. — Но имам нужда от сигурен човек и това си ти. А това, че назначавам заместник на Стив толкова скоро след смъртта му, не е проява на неуважение, а загриженост за делата на организацията. Тони Фиорела пък ще поеме твоите предишни функции. Встъпваш в длъжност от днес, а до няколко дни ще бъдеш назначен официално, с писмена разпоредба на президента.

— Сър…

— Нуждая се от помощта ти — повтори Карвър. — Мога да разчитам на теб, нали?

— Да, сър — тихо отвърна Алекс. — Можете да разчитате на мен.

— Знаех си. Ще се видим сутринта. Междувременно се опитай да поспиш, за да не изглеждаш като зомби. И… не забравяй протокола, нали?

— Да, сър.

— До скоро, Алекс.

Майкълс остана за миг неподвижен, вперил невиждащ поглед в автомобила си. До срещата с президента оставаха няколко часа — време, през което трябваше да подготви доклада си и да поспи. Ако може.

Поклати глава. Глупаво беше да мислиш, че може да контролираш живота си — той винаги е готов да ти поднесе някоя непредвидена ситуация. Така е, приятелче — понякога нещата изобщо не зависят от теб — те просто се случват и те повличат…

Убиват шефа ти, повишават те в длъжност, предстои ти среща с президента… Как ти се струва всичко това, а?

— Шибана работа… — чу Майкълс собствения си глас.

— Моля? — погледна го стоящият наблизо полицай. — Казахте ли нещо?

— Не!

Майкълс тръгна към колата си.

— Към вас ли, командире? — попита шофьорът.

Значи така. И той вече знаеше за повишението. Какво пък. Можеше да е за добро. Щеше да разполага с повече правомощия и това щеше да улесни задачата му да открие убийците на приятеля си.

— Не — рязко отвърна Алекс. — Карай към офиса.

3

Сряда, 08.09.2010, 11:19

Грозни, Чечения

Владимир Плеханов изтри праха, който все се натрупваше от вътрешната страна на прозореца. Този ситен прах като че ли беше навсякъде — въпреки климатичната инсталация и ежедневните усилия на чистачката. Помнеше го още от времето, когато се стелеше във вид на сажди от крематориумите — пепел от изгорените тела на руските пленници. Но това беше отдавна, преди двайсетина години… С течение на времето все повече се отдаваше на спомени и нищо чудно — все пак беше на шейсет, въпреки че още кроеше смели планове за бъдещето.

Погледна навън през прозореца — гледката си я биваше. Офисът му беше на шестия етаж в компютърния отдел на бившия научен институт, понастоящем военен щаб. От прозореца си Плеханов виждаше новия мост над река Сунжа и огромния тръбопровод Макхакала, който пренасяше черното злато до танкерите в Каспийско море. В далечината се забелязваха и казармите, в които е служил Толстой като млад, а над тях се извисяваха величествените Кавказки планини.

Изобщо градът не беше лош… Разположен сред красива местност и неособено голям, въпреки че тук живееше почти половината население на страната.