Мрежата

Майкълс започна методично да излага фактите — взрива, нападението, жертвите, изчезналия труп на един от нападателите. Докато говореше, компютърът сменяше холографните изображения. След няколко минути Алекс огледа аудиторията и запита:

— Има ли някакви въпроси?

Президентът имаше:

— Охраната забелязала ли е необичайно… раздвижване около някой от висшите държавни служители?

Въпрос, който се налагаше от само себе си — кой ще е следващата жертва?

— Не, сър, засега не е забелязано.

— И… нито една терористична организация все още не е поела отговорността?

— Не, господин президент.

— Разполагате ли с информация за взривните устройства? — запита Рийд. Той също звучеше обезпокоен — очевидно съзнаваше цялата сериозност на положението.

— Бомбата под капака на канализацията е била американска противотанкова мина, от онези, използвани в Ирак по време на войната в Залива. Вероятно е била закупена на черно. На вратата на автомобила пък е била поставена малка военноморска мина, произведена в Израел преди около пет години. Не разполагаме с отпечатъци, нито с остатъци от ДНК върху изстреляните патрони. А те самите са деветмилиметрови, подходящи за стрелба с пистолет или автомат. И двата вида оръжие се били използвани.

— Колкото до самите оръжия… те вероятно вече са на дъното на океана — подхвърли Рийд.

— Е, значи това са фактите, с които разполагаме — обади се президентът. — А кои са… предполагаемите извършители? И кои според вас са следващите жертви в техния списък?

— Компютър, моля, дванайсети кадър. — Майкълс се обърна към събраните в залата мъже и поясни: — Това са архивни кадри на ФБР. Заснето е мястото, където миналия септември е бил убит Томас О’Рурк — Червения Томас. Убийството е извършено в Ню Йорк по много сходен начин. Под лимузината на ирландците избухва бомба, вратите са взривени с мини. О’Рурк и бодигардовете му са простреляни с деветмилиметров пистолет и автомати.

— А има ли и други подобни убийства? — запита президентът.

— Да, сър. Убийството на Джоузеф ди Амато, мафиот, в Ню Орлиънс миналия декември и на Питър Хайцман в Ню Йорк през февруари. Отделът за борба с организираната престъпност смята, че убийствата са били поръчани от Рей Геналони, кръстник на петте нюйоркски фамилии, но разследването все още е в ход.

— С други думи, не разполагаме с нищо конкретно — обобщи Рийд.

— С нищо, което съдебните инстанции биха приели като доказателство. Знаете как е…

— И все пак можем ли да смятаме, че и тук е замесена мафията, а не някоя терористична организация? — запита президентът.

— Поне така изглежда на пръв поглед — замислено отговори Майкълс.

Карвър се изкашля.

— Мога ли да кажа две думи?

Майкълс кимна облекчено.

— Командирът Дей оглавяваше Отдела за борба с организираната престъпност към ФБР от няколко години. В течение на този период много от водещите фигури на нюйоркските пет фамилии бяха арестувани, повечето от тях осъдени и прибрани в затвора. Бащата на Геналони, както и големият му брат в момента са зад решетките. Така че… смъртта на Дей е добра за мафията. Те, както е известно, са доста злопаметни…

— Забавят, но не забравят — мрачно кимна президентът. — Съвсем в сицилиански стил.

Тревогата му се беше поразсеяла. С него мафията нямаше сметки за уреждане.

Той погледна часовника си.

— Е, господа, съжалявам, но ще ви оставя. Както ви казах, за днес имам още няколко неотложни ангажимента. Ще ви помоля да ме държите в течение.

И президентът, следван от мистър Рийд, излезе от залата.

Карвър се приближи до Майкълс.

— Е, не беше чак толкова страшно, нали?

— Не, сър, не беше.

— Е, добре. Значи пускаме опашки след Геналони. Ще бъде наблюдаван денонощно, във всеки един момент. Бих искал и твоите хора да се поразровят…

— Дадено.

— И… президентът даде да се разбере, че държи в най-скоро време да сме наясно със случая. Ще направим всичко възможно, нали?

— Да, сър.

— Тогава да се залавяме за работа. Искам ежедневно да бъда осведомяван за хода на разследването. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, сър.

— Добре, командир Майкълс. Разчитам на теб.

Едва в колата на път за вкъщи Майкълс се почувства по-добре. Контактът с хора от върхушката беше свързан за него с огромно напрежение. Предпочиташе да води някое разследване, да съпоставя фактите, да обучава нови агенти — там се чувстваше в свои води. Във висшите сфери човек трябваше да внимава — една непредпазливо изречена дума — и с кариерата ти е свършено. Е, сега освен клетвата, която беше дал пред себе си, че ще открие убийците на Дей, имаше и височайша заповед: да го стори колкото може по-скоро.

Какво пък, точно това възнамеряваше да направи.

4

Сряда, 08.09.2010, 09:30

Куонтико, Вирджиния

В гимнастическия салон, където Тони Фиорела упражняваше своите джуру-хватки, влязоха двама младоци от новите попълнения на ФБР. В салона вече имаше десетина души, които вдигаха тежести, въртяха педалите или блъскаха боксовата круша. Повечето от тях бяха редовни посетители или спортни инструктори към ФБР. Новаците си личаха отдалеч — влизаха в тренировъчната зала наперено, все едно светът беше техен. Те запазваха вида си на врели и кипели и по време на тренировките, от което човек го напушваше смях, но Тони по принцип рядко им обръщаше внимание.

Тя смени позицията си, като пренесе тежестта на десния си крак, изнесен напред със свито коляно. После вдигна двете си ръце и описа дъгообразно движение отляво надясно, предпазвайки центъра. Изведнъж рязко изстреля десния си лакът нагоре, сякаш се целеше в главата на невидим противник. Пресрещна лакътя си с лява ръка, за да симулира удар, после плъзна лявата си ръка под дясната, за да отбие ответния удар и завърши с два последователни замаха вдясно, и вляво.

Това беше първата хватка „джуру“ — съвсем проста на пръв поглед.

Единият от новаците — висок, мускулест младеж в сини шорти и тениска, хвърли поглед към Тони и, развеселен, прошушна нещо на приятеля си. Другият, нисък и набит, кимна в отговор и се засмя.

Тони невъзмутимо изнесе напред левия си крак и отработи движенията огледално, в същата последователност.

Смъртта на Дей я беше разтърсила повече, отколкото предполагаше, а се тревожеше и за Алекс. Беше дошла в тренировъчната зала, защото имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Опитваше се да изгори натрупаното напрежение, все още безуспешно, и не беше настроена за шегички.