Мрежата

— Мисля, че започвам да схващам.

Тайрън увеличи скоростта и моторът профуча покрай тромаво движещия се камион само секунди преди в другото платно да се зададе един автомобил.

— Уау! — затаи дъх Бела.

— Само се дръж здраво — засмя се Тайрън.

— Значи използваш готов сценарий?

— В този случай, да. Но съм направил някои промени…

— Нима си могъл?

— Разбира се. Мога дори да създам своя собствена програма, от начало до край, но предпочитам да си избера някоя готова и да си я дооформя по мой вкус.

— Колко интересно… Ще ми покажеш ли как става всичко това?

— С удоволствие. Не е толкова сложно.

— Страхотно!

В този миг Тайрън си спомни разговора с баща си. „Предложи им нещо, което противникът ти не може…“

Ако условно приемем Менгемето за „противник“, баща му беше напълно прав. В едно отношение Ле Мот не можеше да се мери с него и Тайрън щеше да се възползва от това. А Бела беше в състояние да оцени предимството му и ако е рекъл Господ, може би беше на път да я спечели!

Спряха на светофара на едно кръстовище. Вляво от тях се падаше Кибердържавата. Дали пък да не се поразходеха из нея? Тайрън я беше посещавал два-три пъти и всичко му се беше сторило много интересно, при положение, че само ако се включиш, имаш достъп до най-забележителните неща… Според него си струваше, но баща му, като човек от старото поколение, беше на съвсем друго мнение: „Да станеш гражданин на някаква си измислена компютърна държава… врели-некипели!“.

Потънал в мислите си, Тайрън за малко да не обърне внимание на синия корвет, който профуча.

Но някъде в периферията на съзнанието му светна червената сигнална лампичка: „Тревога! Син корвет… Син корвет…“.

Имаше нещо, но какво… Тайрън трескаво се мъчеше да си припомни.

Ами да! Съобщението на Джей Гридли по имейла: „Момчета, отваряйте си очите на четири за костюмиран тип в син корвет“.

Не беше успял да види шофьора, а и пред него чакаха още три автомобила. Може би беше някакво съвпадение… Ами ако не беше? Не трябваше ли да провери, за да е сигурен? И какво точно щеше да обясни на Бела?

Самата истина, как какво!

Да не би случайно Менгемето да оказваше съдействие на някой федерален агент?

Тайрън даде газ и се промуши покрай спрелите автомобили. Чуха се няколко възмутени клаксона.

— Ей! Имаме ли право?

— Не съвсем — уклончиво отвърна Тайрън, — но ни се налага.

Завиха в посоката, в която бе завил корветът.

— Ето! Виждаш ли оня син автомобил?

— Аха…

— Трябва да го проследим. Искам да се уверя в нещо. Помагам на… един приятел от Мрежата — изплю камъчето Тайрън.

— Сериозно?

— Напълно. На Джей Гридли, техния спец по компютрите, от време на време му изпълнявам някои поръчки.

— Уха!

Дали му се стори, или Бела наистина се беше притиснала по-силно до него?

— Ще можем ли да го настигнем?

— Съмняваш ли се? Само се дръж здраво!

Неделя, 03.10.2010, 21:58

Грозни

Плеханов се прибираше след посещението на банката в Цюрих, когато забеляза настигащия го мотор. В първия момент се притесни и смръщил вежди, се загледа в огледалцето за обратно виждане. Моторът се приближи и се опита да го задмине — доста неблагоразумно от негова страна, като се има предвид огромният камион, който приближаваше в насрещното платно. Моторът се размина с него буквално на косъм. Плеханов го проследи с любопитство. Така си и мислеше — бяха двама тийнейджъри и момчето искаше да се изфука пред гаджето си.

Нямаше повод за притеснение — ясно, че изобщо не им пукаше за него.

Луди глави! Плеханов въздъхна… Мислеха си, че откриват света. Вятър и мъгла…

Нямаше нищо ново под слънцето. Всъщност самият той изобщо не съжаляваше за изгубените илюзии и не би искал да се върне на мястото на тоя хлапак — да замени натрупания опит с лекомислието на младостта. Спомняше си какво е да те тресе хормонът и да си мислиш, че светът е в краката ти. Тепърва щяха да научат правилата на играта. А някои от тях животът щеше да изхвърли през борда.

Плеханов предпочиташе сегашната си възраст — вече беше врял и кипял, самият той щеше да диктува правилата. Време беше да изиграе картите си. И щеше да го направи по най-добрия начин.

28

Неделя, 03.10.2010, 14:20

Куонтико

Джей Гридли се носеше по шосето в Монтана, когато изведнъж във виртуалния му сценарий се вмъкна съвсем реален телефонен звън.

— Ало?

— Мистър Гридли? — звънна момичешки глас в слушалката.

Гридли смръщи вежди.

С личния му компютърен код разполагаха една шепа хора и никой от тях не би следвало да го нарича „мистър“.

— Кой се обажда?

— Името ми е Беладона Райт. Приятелка съм на Тай Хауард. Тай нямаше време да се обади и помоли мен. Спешно е! Мисли, че е открил синия корвет и в момента е по следите му. Ще ви дам координатите му в сценария… — избърбори момичето почти на един дъх.

— Къде се намира?! — възкликна Гридли.

Бела издиктува координатите и Гридли незабавно ги вкара във виртуалната програма на компютъра си.

— Благодаря ви за съдействието, госпожице Райт. Предайте на Тай, че идвам веднага. Доскоро!

Гридли понечи да се включи в сценария още на момента, но изведнъж се сепна — ако колата наистина беше търсената, възможно беше шофьорът също да е запомнил вайпъра — нямаше смисъл да рискува и да бие прекалено на очи.

Щеше да се спре на най-незабележимия стандартен модел — син неон на две години.

Кажи-речи всяка втора кола по виртуалните пътища изглеждаше така — беше кола, която лесно можеш да зарежеш, идеална за новаци и такива, които не държаха на нещо специално. Докато вайпърът беше съвсем друго нещо — стилна кола от висока класа, която не можеше да остане незабелязана.

Е, сега вече спокойно можеше да се включи в преследването.

Оказа се, че посочените от Гридли координати бяха на един крайпътен автосервиз и бензиностанция.

Гридли остави колата на паркинга и излезе навън, като се оглеждаше. Почти веднага забеляза мотора на Тайрън, паркиран недалеч, и младия си приятел в компанията на едно много хубаво момиче. Самият Тайрън още не го беше видял.

Сценарият беше наистина реалистичен — спрелите камиони бяха покрити с прах, а хладният есенен въздух беше пропит с миризмата на бензин.