Мрежата

Който и да беше, трябваше незабавно да се отърве от него.

А сега-засега щеше да се преструва, че нищо не е забелязал. Така щеше да спечели време.

Сивият седан го следваше плътно, макар и на доста голямо разстояние. Със сигурност събираха информация за него — информация, която би могла да ги насочи, ако попаднеше в ръцете на експерт. Виртуалната реалност работеше със символи и кодове, но всяко нещо имаше конкретна проекция в реалния живот. Програмистите на Мрежата например бяха в състояние да се доберат до истинската му самоличност по метода на изключването.

Тоест щяха да сведат възможностите до минимум, а всяка брънка виртуална информация само улесняваше задачата им. Така че всяка минута можеше да се окаже решаваща — лека-полека те щяха да добият пълна представа за стила му — а всеки добър програмист се отличава със свой индивидуален стил, неприличащ на никой друг, който го характеризира също толкова безпогрешно, колкото и отпечатъците от пръсти и строежът на ДНК-то му. Един истински спец нямаше да има проблем с идентифицирането му — Плеханов беше убеден в това.

Дявол да го вземе!

А вече беше почти в самия край на пътуването си… Естествено, не можеше да се прибере у дома — трябваше да ги насочи в погрешна посока, без при това да събуди подозрението им с твърде рязка промяна на маршрута. Освен това те най-вероятно бяха уведомили и останалите агенти от Мрежата, така че със сигурност по пътя го дебнеха още преследвачи.

Разбира се, в краен случай винаги можеше да паркира край някой крайпътен ресторант… да влезе вътре и да не се появи повече. Това обаче би означавало да остави автомобила си в ръцете им, а с него — твърде много информация за себе си. Не, този вид паническо бягство определено не беше за предпочитане.

Трябваше да измисли нещо друго…

Може би отново щеше да успее да набере скорост и да им се измъкне, да се прехвърли в движение от един сценарий в друг.

Веднъж се беше получило — струваше си да опита пак.

Намали скоростта и ги изчака да се приближат. После гребна цяла шепа от металните шипчета, с които се беше запасил, и с ловко движение ги пръсна по двете платна на шосето.

Преследвачите се усетиха и шофьорът рязко изви настрани, но все пак не успя да избегне стърчащите остриета.

Готово!

О, не! Гумите на сивата кола този път като че ли изобщо не пострадаха — явно преследвачите бяха предвидили подобна възможност и бяха взели предпазни мерки.

По дяволите, трябваше да го предположи! Бяха добри, твърде добри — трябваше да го има предвид.

И да се измъкне от виртуалната програма, докато не беше станало твърде късно!

Аварийната сигнална лампичка на компютъра му засвятка: „Тревога! Срив в системата! Тревога!“.

Плеханов изключи захранването на компютъра, без да губи време за предпазните процедури. Системите щяха да излязат от строя и голяма част от информацията да отиде на вятъра, но сега не му беше до това. Най-важното беше да им се измъкне, да отърве кожата!

По дяволите, само това му липсваше!

С какви ли сведения за него разполагаха?

Неделя, 03.10.2010, 15:10

Куонтико

Пред очите им корветът изведнъж избухна в пламъци и изчезна.

— По дяволите! — възкликна Джей и удари с ръка по кормилото.

— Покри се — обясни Тайрън на Бела. — Значи ни е забелязал. Успя ли да установиш нещо, Джей?

— Да… поне така мисля. Беше тръгнал в посока Централна Азия — Русия по всяка вероятност. Може би е свил към Индия или е отпрашил през Ориента… Но… стилът му не беше на някой от японските или корейските хакери — това поне е сигурно. Повече ми приличаше на руснак и мисля, че се прибираше у дома.

— За какво става въпрос? — попита Бела недоумяващо.

Тайрън й обясни, че по стила на някой програмист може да се съди за много неща — включително и за народността му.

— Все пак мисля, че понатрупахме достатъчно информация за него… — въздъхна Джей. — Сега ще се опитаме да я обработим и… дано да ни е от полза.

Неделя, 03.10.2010, 15:23

Куонтико

Майкълс махна с ръка пред телефонната клетка.

— Ало? Да?

— Шефе, обажда се Джей. Най-после попаднахме на следа! Става въпрос за оня тип, които устройва разни изпълнения из Европа и Азия.

— Така ли, Джей? Това е направо страхотно.

И все пак, помисли си Майкълс, много по-страхотно щеше да е, ако следата водеше към убиеца на Стив Дей.

Лично за него този случай беше от първостепенна важност и всичко друго, включително и собствената му кариера, беше на заден план.

— Искам да систематизирам всичко, с което разполагаме, и веднага идвам!

Малко след този разговор телефонът иззвъня отново.

— Здрасти, татенце!

— Привет, дребосъче!

— Да не те събудих?

Алекс се засмя.

— Не, миличка, на работа съм — тук е три следобед.

— Искаш ли да включиш видеофона си?

Майкълс натисна копчето на компютъра си и образът на дъщеричката му се появи на екрана. Сю беше облечена в червена тениска и син гащеризон. Косата й беше малко по-къса от последния път, когато я видя. Сю ставаше все по-красива и… заприличваше все повече на майка си. Алекс включи собствения си видеофон и се ухили към камерата.

— Уау, татенце, изглеждаш съвсем като бабата на малкия Дракула.

— Толкова ли съм стар? А поне симпатична ли е тази… баба?

— О, не, татенце, от луната ли падаш?! Не ми казвай, че не си гледал нито една серия…

Алекс се усмихна още по-широко.

— Всъщност отдавна не съм сядал пред телевизора. Не ми е оставало време.

— Тц-тц… жалко… непременно трябва да го гледаш! Ще се посмееш. Ама наистина… изглеждаш ужасно. Какво ти е? Да не си болен?

— Не, миличка. Само съм много уморен. Напоследък работя много, а не съм почивал достатъчно. Но пък знаеш ли, имам си кученце…

— Истинско?!

— Съвсем истинско.

— О, какво е? Искам да го видя! Ще го вземеш ли със себе си, като дойдеш да ме гледаш в пиесата? Как го кръсти? Слуша ли те?

Алекс се засмя с глас.

— Мини пуделче е. Казва се Скаут и е по-дребен от котка. Много е умен и мисля, че двамата ще се харесате.

— Върхът! — Сю погледна някъде встрани и извика: — Мамо, мамо, знаеш ли, че татко си има кученце! И ще го доведе да го видя!

Меган промърмори нещо в другия край на стаята, но Алекс не чу какво точно.