Мрежата
Шрифт:
— Колко са?
— Двама.
Опитва се да й сътрудничи и в същото време я лъже. Защото Геналони обикновено се движи с четирима бодигардове, без да броим шофьора. Двама отпред и двама отзад. Сладката Бриджит гледа да подаде малко информация с надеждата да отърве кожата.
— Не изглеждаш особено разстроена от факта, че на гаджето ти лошо му се пише?
Блондинката сви рамене.
— Той е от мафията — значи си е сложил главата в торбата и знае, че това все ще му се случи един ден. Но и на мен не ми е лесно. Не че се оплаквам — веднага ще завъртя главата на друг някой мангизлия. Знам си цената. Геналони
Селки се подсмихна. Това момиченце не си падаше по излишни сантименталности. Знаеше какво иска и как да го получи. И главното — не се самозалъгваше.
— Не те ли притеснява… че неговите хора могат да ти потърсят сметка? Да решат, че ти си го предала и вината за смъртта му е твоя?
— Защо? Ще им кажа самата истина. Че си ми завряла пистолет в лицето и си ме заплашила…
— Предполагам, ще им кажеш и как съм изглеждала?
Вероятно Бриджит долови нещо в тона й, защото се поколеба за миг, преди да отговори.
— Да… ще им кажа. Но предполагам, че си го предвидила и не те притеснява особено. В смисъл че… си се дегизирала, нещо такова.
— А ако те попитат за това?
— Предполагам, че… ще заобиколя въпроса.
— Интересно. И как по-точно ще стане това?
— Много просто. Ако ме попитат: „Мислиш ли, че може би е била дегизирана?“, съвсем честно ще им отговоря „Не, не мисля“, защото наистина не мисля, а го знам със сигурност.
— Остава да разберем защо ще го направиш? За да ми направиш услуга?
— Нямам сметка да те издавам, защото ще разбереш, че съм била аз, и ще се върнеш да ме довършиш.
Тук логиката й издишаше, но Селки не пожела да го коментира. Защото ако Бриджит я издадеше на хората на Геналони, Селки просто нямаше да има възможност да си разчисти сметките с нея. По понятни причини.
Можеше ли да разчита на Бриджит? Засега нямаше друг избор. Пък и не се съмняваше, че тя е способна да изнесе истинско представление, дори и при тези обстоятелства.
Бриджит довършваше тоалета си — закопча прозрачната си блузка, изпъна копринените си чорапи, а Селки я наблюдаваше, заинтригувана от невъзмутимото й поведение, от пълната липса на емоции.
Бриджит улови погледа й, но го изтълкува доста превратно:
— По жени ли си падаш? Ако искаш, можем да се позабавляваме, докато чакаме.
— Не, благодаря — вежливо отклони предложението Селки. — Не смесвам работата с… удоволствието.
„Какво момиче“, помисли си удивено. „Такава не би подала ръка на удавник, ако не е сигурна, че ще й бъде платено за услугата.“ Имаше логика в това, не можеше да отрече. И все пак… Бриджит се отличаваше със забележителна последователност, беше в съвършена хармония със себе си. Истинска находка. Не можеше да не се възхити на хладнокръвието й.
Успехът на Селки до голяма степен зависеше и от поведението на Бриджит в първите минути на срещата с Геналони. Защото изстрелът от малкото пистолетче тип Джеймс Бонд беше смъртоносен само ако куршумът засегнеше централната нервна система. Следователно трябваше да бъде даден от достатъчно близко разстояние, а Бриджит да бъде така добра (по-скоро така благоразумна) да отвлече междувременно вниманието на Геналони и да приспи бдителността му. Можеше да се справи, стига да пожелаеше.
Защото убийството трябваше да бъде извършено съвършено безшумно —
докато бодигардовете висят отпред в колите нищо неподозиращи.За тази цел Бриджит трябваше както обикновено да прикотка Геналони. И да затвори вратата след него. Селки щеше да се погрижи за останалото.
Сряда, 06.10.2010, 18:00
Куонтико
Събранието, насрочено за пет часа, започна с цял час по-късно. Присъстващите бяха в камерен състав — Майкълс, Тони, Джей, полковник Хауард и новият компютърен специалист от ФБР — Ричардсън, който обаче нямаше да има възможност да остане до края. Информацията, която щяха да обсъждат, беше „абсолютно поверителна“.
— Е, добре — делово започна Майкълс. — Запознахте се с фактите, предоставени ни от Джей. Има ли някакви въпроси?
— Да — кимна Ричардсън. — Когато се получи потвърждение, че именно Плеханов е човекът, когото търсим, как ще процедираме?
— Ситуацията е малко деликатна… — отвърна Майкълс. — Принципно, би трябвало да се свържем с правителството на Чечения и да поискаме официалното му екстрадиране, като се позовем на международното споразумение от 2004 г. за компютърна престъпност. Това обаче може да се окаже не дотам добра идея. Джей?
— Съгласен съм. По всяка вероятност Плеханов си е подсигурил достатъчно надеждна защита на секретните файлове. Местната полиция няма да има никакъв шанс да измъкне уличаващи доказателства от компютъра му, само ще го подплаши и ще влоши нещата. Единственият начин е да му измъкнем ключа към секретните файлове. Без него не бихме могли да проникнем в системата и да докажем абсолютно нищо.
— Как по-точно ще стане това?
— Образно казано, като го дебнем и надничаме през рамото му. Това обаче трябва да стане много внимателно и може да отнеме доста време. Има и друго… нашият човек добре се е подсигурил — той държи в ръцете си цели правителства, има свои хора навсякъде по света, във всички етажи на властта. Разпрострял е пипалата си като октопод.
— Не мога да разбера едно — поклати глава Хауард. — След като разполага с такава власт и с достатъчно пари, за да купи цели правителства… защо ще поема такъв риск? С каква цел?
— Повече власт… Повече пари… — отвърна Ричардсън.
— Очевидно е така — съгласи се Майкълс. — Но има и друго… Имам чувството, че… се стреми към нещо определено. От някои компютърни сривове е извлякъл пряка полза, от други обаче — не. Това е доста интересно и ме навежда на мисълта, че преследва определена цел… Освен че се опитва да ни заблуди и да ни насочи на погрешна следа. Преди да го атакуваме, трябва да сме наясно с плановете му. Ако е възможно.
В този момент секретарката на Майкълс отвори вратата на заседателната зала. Очевидно ставаше въпрос за нещо наистина спешно и първата мисъл, която проряза съзнанието на Майкълс, беше: „Божичко, дано нищо не се е случило със Сю или Меган…“.
— Командир Майкълс, спешно обаждане от Ню Йорк! Във връзка с Рей Геналони.
33
Сряда, 06.10.2010, 16:40
Лонг Айлънд
На вратата се позвъни.