Мусон

Там стоеше една жена. Беше облечена с рокля от китайска коприна с висока яка. Полите й стигаха до пода и само връхчетата на пантофките се подаваха. Беше се вторачила в Том, сякаш виждаше собствения си призрак. С едната ръка се държеше за гърлото, а с другата водеше щапукащо дете.

— Какво търсиш тук, Керълайн? — ревна Гай. — Отлично знаеш, че нямаш право да стъпваш в тази стая, когато имам посетители.

— Чух гласове — заекна Керълайн. Косата й бе събрана над темето и къдрави кичури се спускаха край бузите. Том забеляза, че цветът на кожата й е нездрав, сякаш неотдавна се е вдигнала от болнична постеля. — Чух името си. — Продължаваше да гледа Том.

Детето носеше камизолка с панделки. Главата му бе покрита с руси къдри, а на ангелското личице се виждаха идеално очертани розови устни.

— Кой е този човек? — попита детето и посочи към Том с усмивка.

— Изведи Кристофър оттук! — извика Гай. — Веднага!

Керълайн сякаш не го чу.

— Том? — каза тя зашеметено. — Никога не съм допускала, че ще те видя отново. — Висналият на ръката й Кристофър направи несръчен опит да пристъпи към него, но тя нежно го дръпна назад. — Как си, Том?

— В добро здраве — отвърна сковано той, — както надявам се и ти.

— Аз бях болна — прошепна Керълайн, втренчена в очите му. Овлажни устни с език. — След раждането на нашия… — Тя спря изчервена и объркана. — Раждането на Кристофър.

— Много съжалявам. — Сянка на съчувствие покри лицето на Том. — Как са родителите и сестрите ти? — Трябваше да се напрегне, за да си спомни имената им. — Агнес и Сара?

— Баща ми е назначен за губернатор в Бомбай. Той уреди консулското място в Занзибар за Гай. — Хвърли неспокоен поглед към съпруга си, който продължаваше да я фиксира с гневен поглед. — Майка ми почина от холера преди една година.

— Съжалявам! — вметна Том. — Беше много приятна жена.

— Благодаря. — Керълайн наведе тъжно глава. — Сестра ми, Агнес, се омъжи в Бомбай.

— Но тя беше толкова малка! — възкликна Том, като си спомни двете палавници от „Серафим“.

— Вече не е малка. На седемнадесет е — поправи го Керълайн. Отново замълчаха, а Гай седна на мястото си, без повече да се опитва да налага авторитета си.

Без да иска, Том сведе поглед към детето, което се притискаше в полите на Керълайн.

— Красиво дете! — Отново вдигна очи към нея.

Тя кимна, сякаш в отговор на непроизнесен въпрос.

— Да, прилича на баща си.

Том изпита почти непреодолимо желание да вдигне детето на ръце, но напрегна воля и отстъпи крачка назад.

— Керълайн! — отново се намеси Гай още по-настоятелно. — Имам работа. Моля те, изведи Кристофър!

Керълайн сякаш повехна и в погледа й се появи отчаяние. Погледна отново Том и каза:

— Радвам се, че те видях, Том. Може би ще ни дойдеш на гости, докато си в Занзибар. Би ли могъл да ни посетиш за вечеря някоя вечер? — В гласа й се почувства копнеж.

— Не мисля, че Том ще остане достатъчно дълго, за да има време за подобни посещения. — Гай бе станал отново и я гледаше смръщен, за да я накара да млъкне.

— Много жалко — отвърна Керълайн. — Тогава трябва да ти кажа сбогом. — Взе детето на ръце. — Всичко хубаво, Том!

— Всичко хубаво, Керълайн!

С Кристофър на ръце, тя изшумоля през вратата. Детето гледаше сериозно назад към Том, през рамото на майка си.

Дълго след като си излязоха, двамата братя запазиха мълчание. След това Гай каза с овладян, студен глас:

— Ще стоиш настрана от семейството ми! Няма да допусна отново да говориш с жена ми. Веднъж вече те извиках на дуел! Мога да го сторя пак, ако ме принудиш.

— Няма да ми достави кой знае какво удоволствие да те убия. Ти никога не си бил фехтувач, Гай — отвърна Том и се сети за Уилям. Чувството за вина все още се таеше като твърда топка в стомаха му. — Нямам никакво желание да се меся в личния ти живот. Оттук нататък ще се виждаме само по делови въпроси. Съгласен ли си?

— Всеки контакт с тебе е отблъскващ, но съм съгласен — отговори Гай. — И първият делови въпрос за мен е: възнамеряваш ли да се занимаваш с търговия в тия води? От пристанището съобщават, че корабът ти е тежко натоварен. Разполагаш ли с лиценз за търговия от Компанията? Караш ли търговски стоки?

— Намираме се на осем хиляди мили от Лондон, господинчо. Отвъд линията сме и аз не признавам властта ти или тая на английския закон. Никой не може да ми се бърка в работата или да се интересува от намеренията ми. — Том сдържаше с мъка гнева си. — Моята първа грижа е Дориан. Правил ли си запитване за него към султана на Занзибар?

Гай се разтревожи.

— Не съм имал основания да се обръщам към султана по този въпрос и на теб забранявам да правиш такова нещо. Успях да установя сърдечни отношения с него. Сега той е благосклонно разположен към Англия и Компанията. Не желая това състояние на нещата да се променя от някакви обвинения срещу неговия суверен, принц Ал Малик.

Изразът на Том рязко се промени.

— Откъде знаеш, че Ал Малик е купил Дориан? Аз не съм споменавал това име.

Гай се сконфузи и доста забави отговора си.

— Ал Малик е суверенен господар на крайбрежния район. Съвсем естествено е да предположа…

— По дяволите, Гай! За теб не е естествено да предполагаш каквото и да било! Ти знаеш нещо за съдбата на Дориан. Ако не ми кажеш, отивам право при султана!

— Няма да го направиш! — Гай скочи прав. — Няма да ти позволя да объркаш цялата ми работа тук!

— Не можеш да ме спреш!

— Виж какво ще ти кажа. — Тонът на Гай се промени. — Добре, ще чуеш истината. До мене също стигнаха слухове за някакво бяло момче с червена коса, пленено от арабите. Естествено, помислих си за Дориан и направих запитване пред султана. Той обеща да изпрати човек при Ал Малик и да разбере истината. Очаквам отговора на принца.

— А защо ме излъга? Защо не ми каза това от самото начало? — попита Том. — Защо трябваше да изтръгвам истината насила?

— Защото добре те познавам. Не исках да хукнеш да дразниш султана. Отношенията ми с него са много деликатни.

— Преди колко време направи това запитване?

— Искам да стоиш настрана! — заобиколи въпроса Гай. — Цялата работа е в мои ръце.

— Преди колко време?

— Преди известно време. — Гай погледна към писалището си. — Преговорите с араби отнемат доста време.

— Кога? — Том приближи и завря лицето си в лицето на Гай.

— Когато за пръв път стъпих на острова — отвърна той. — Преди една година.

— Една година? — извика Том. — Една година? Е, повярвай ми, аз няма да чакам толкова! Отивам при султана още днес и ще настоявам за отговор.