Мусон

— Кога ще може да ме приеме? — не отстъпваше Том. Везирът нацупи устни, пред такъв дебелашки въпрос. Знаеше, че този млад неверник командва някакво незначително корабче, което не можеше да превозва кой знае какви стоки и там не се усещаше мирис на злато. Не си струваше труда да му се обръща внимание. И все пак, около него имаше нещо необикновено: говореше приличен арабски и познаваше етикета на търговията — донесъл бе подходящи подаръци, за смазване пантите на султанските двери.

— Само Аллах знае това. — Везирът сви рамене с дворцов финес. — Може би след седмица, може след месец, нямам представа.

— Ще бъда тук утре сутринта и всяка следваща сутрин, докато ме приеме! — увери го Том.

— А аз ще очаквам всеки ден пристигането Ви, както напуканата от суша земя чака дъжд — иронично отвърна везирът.

Аболи стоеше при портите на крепостта и Том вдигна вежди в отговор на непроизнесения въпрос. Беше твърде ядосан за да говори.

Върнаха се назад през пазара за подправки, където въздухът бе изпълнен с аромат на карамфил и пипер, покрай кола за наказания на пазара за роби, през улицата на златарите, чак до каменния кей, където ги чакаше лодката.

След като се настани на кърмата, Том погледна нагоре, за да установи положението на слънцето, а после отвори капака на сребърния джобен часовник.

— Откарайте ме в южния край на острова! — нареди той. Предната вечер бе разгледал картата и бе видял, че развалините на йезуитския манастир са отбелязани на нея. Малко заливче недалеч щеше да послужи за пристанище.

Докато гребците тласкаха лодката съвсем близо до озъбилия се риф, лошото настроение на Том се изпари в ярката светлина на тропическия ден и в предвкусване на срещата със Сара.

Пред лодката се виждаха вълните на открития океан, които се стоварваха върху незащитения южен бряг на острова. Когато се изправи на кърмата, Том забеляза поток, очертан с пищна зеленина, да се спуска към лагуната. Винаги там, където приток на сладка вода потиска растежа на коралите, в рифовете се образува проход. Щом се изравниха с устието на потока, Том забеляза по-дълбоките води на канала и насочи лодката към него. Пясъчната ивица беше пуста и нямаше и следа от нечий кил. Том скочи от носа на лодката на твърдия бял пясък, без дори да намокри ботушите си.

— Ще се върна след около час — каза той на Аболи. — Чакайте ме тук!

Откри една обрасла пътека, която се виеше край потока към вътрешността на острова и започна да си пробива път по нея, докато стигна рядка палмова гора. Видя развалините на манастира пред себе си. Ускори крачка и като стигна до срутените стени викна:

— Сара! Тук ли си? — Отговори му писъкът на ято папагали, излетяло подплашено от короната на огромно дърво.

Тръгна покрай разрушената стена и долови конско цвилене точно пред себе си. Затича напред, неспособен да се пребори с нетърпението и откри кобилата вързана за падналата порта на манастира. Седлото бе оставено на земята до стената, но от ездачката нямаше и помен.

Понечи да извика отново, но се поколеба и мина предпазливо под арката. Сградата беше с порутен покрив и цяла обрасла с бурени и палмови филизи. Синьоглави гущери се стрелкаха насам-натам между камъните, а яркокрили пеперуди се носеха над цветята.

Застана с ръце на хълбоците в средата на древния двор. Познаваше лудориите й от едно време. Явно не се бе отказала от тях и сега се криеше.

— Ще броя до десет — извика Том, както някога, — а после ще те хвана! — Някога тази заплаха бе достатъчна за двете близначки да хукнат с писъци да търсят скривалище. — Едно! — викна той и гласът й се чу някъде високо отгоре:

— Гай разправя, че озлочестяваш млади девственици.

Обърна се и я видя кацнала на арковидния свод на портата, с пуснати надолу дълги крака. Босите пети и прасците й се виждаха под ръба на фустите. Беше минал точно под нея.

— Казва, че никое християнско момиче не може да се чувства в безопасност, щом ти се навърташ наоколо. — Тя наклони глава. — Вярно ли е това?

— Гай е глупак — усмихна се Том.

— Той не те обича особено. В гърдите му не гори братска любов. — Сара залюля крака и той се вторачи в тях. Бяха добре оформени, с гладка кожа. — Кристофър наистина ли е от теб?

Том за малко не падна от прямотата на въпроса.

— Кой ти каза това? — Направи опит да се овладее.

— Керълайн — отвърна тя. — Откак те видя вчера, не е спряла да плаче.

Том гледаше нагоре, а думите й така го объркаха, че не знаеше какво да каже.

— Обещаваш ли, че ако сляза, няма да ми се нахвърлиш, за да ми направиш и на мен бебе? — попита тя мило и се изправи.

Овладя го трепет, докато тя балансираше върху порутената стена и най-сетне успя да проговори:

— Внимавай, ще паднеш!

Сякаш не чула, Сара притича по тясното назъбено било на стената, скачайки от стъпало на стъпало, докато накрая тупна леко на земята. Беше пъргава като акробат.

— Донесла съм кошница за пикник. — Мина край него навътре в развалините, а той я последва до една старинна монашеска килия, която макар и без покрив, осигуряваше закрила срещу палещите лъчи на слънцето. Измъкна кошницата изпод купчина палмови листа. Седна, скръстила крака под себе си, по оня типично женски начин, който той намираше за очарователен. Прибра непринудено поли, като отново накара сърцето му да спре при вида на бялналите се прасци.

Отвори кошницата и като се зае със съдържанието й попита:

— Ходи ли при султана?

— Не ме прие. — Том седна срещу нея, изпъна крака и ги кръстоса.

— Естествено! Гай прати човек, да го предупреди за посещението ти. — После смени темата със зашеметяваща бързина: — Позволих си да задигна бутилка вино от избата му. — Тя я вдигна гордо като трофей. — Френско, докара го последният кораб от Англия. — Прочете етикета: Corton Charlemagne. Добро ли е?

— Не знам — призна си Том, — но звучи внушително.

— Гай твърди, че било изключително. Зет ми се мисли за голям познавач. Много се гордее с това вино. Ще побеснее, ако научи, че сме пили от него. Дава ми само по половин чаша на вечеря. Ще го отвориш ли? — Подаде му бутилката и подреди няколко плата закуски и студено месо. — Много ми стана мъчно, когато научих за смъртта на баща ти! — каза Сара и лицето й помръкна. — Той беше толкова мил с мен и семейството ни по време на плаването до Добра Надежда.

— Благодаря — отвърна Том, като измъкна тапата и се извърна, за да не забележи тя израза на лицето му.