Мусон

— А от какво ти тече кръв от носа? Лицето ти е подуто и зачервено като зряла ябълка? — Гласът му беше дрезгав, но мек. Изпитваше момчето.

— Паднах — отговори Том.

— Знам че си доста непохватен, Том, ама да не би някой да ти е помагал?

— Дори и да е, това си е работа между двама ни, сър. — Том се изправи в цял ръст, за да не покаже болката.

Хал го прегърна през раменете. С другата притискаше Дориан към гърдите.

— Хайде, момчета, да си вървим у дома.

Заведе двамата долу, в края на гората, където бе оставил коня си и сложи Дориан на шията му, пред седлото. После сам се качи зад него и протегна ръка, за да помогне на Том да възседне отзад.

Том обхвана с две ръце кръста на баща си и притисна в гърба му подутото си и охлузено лице. Той много обичаше топлината и мириса на бащиното тяло, неговата сила и коравина. Плачеше му се, но той прогони сълзите. Да не съм дете, каза си той. Дори може да плаче, аз не.

— Къде е Гай? — попита бащата, без да се оглежда.

Том щеше да каже „Избяга!“, но не изпусна предателската дума.

— Мисля, че си отиде у дома, сър.

Хал продължи мълчаливо да язди, почувствал благодарната топлина на двете тела, както и болката, която изпитваха. Измъчваше го гневно безсилие. Това далеч не бе първият път, когато се забъркваше в примитивния конфликт на полубратята, децата на трите му съпруги. Знаеше, че в това състезание, везните са силно наклонени в полза на по-големия и че от това положение има само един изход.

Намръщи се безпомощно. Хал Кортни още нямаше четиридесет и две — Уилям се роди, когато беше едва осемнадесетгодишен. Стигнеше ли се обаче до терзанията на четиримата му сина, той се чувстваше стар и изтощен. Проблемът беше в това, че обичаше Уилям повече и от малкия Дориан.

Уилям беше първородният му син от любимата Джудит, свирепата и красива девойка-воин от Африка, която бе обичал с дълбока и страстна любов. Когато загина под копитата на собствения си бесен кон, в живота му остана болезнена празнота. В течение на дълги години нямаше с какво друго да я запълва, освен с грижите около красивото момче, който тя му остави.

Той бе отгледал Уилям, възпитавал го бе да бъде твърд и умен, хитър и находчив. Днес Уилям притежаваше всички тия черти плюс много други. Но нещо диво и свирепо, достигнало душата му от оня тъмен и непонятен континент, не можеше да бъде опитомено. Хал се страхуваше от това, но от друга страна, не би приел да е иначе. Той самият беше твърд и безкомпромисен. Как тогава да се противопоставя на същите качества у собствения си първороден син?

— Татко, какво означава примогенита? — внезапно попита Том с приглушен от палтото на бащата глас.

Въпросът така съвпадна със собствените му нелеки размисли, че Хал се сепна.

— Къде си чул тая дума? — попита той.

— Чух я някъде — измърмори Том. — Забравих къде точно. — Хал много добре знаеше къде точно, но не искаше да притиска момчето, вече достатъчно наранено за деня. Опита се да отговори честно на въпроса. Том беше достатъчно голям. Крайно време беше да научи, какви неприятни изненади е приготвил за него животът, в качеството му на по-малък брат.

— Искаш да кажеш примогенитура, Том. Това означава правото на първородния син.

— Били — каза тихо Том.

— Да, Били — откровено се съгласи Хал. — Съгласно английския закон, той поема по моите стъпки. Той има предимство пред всички останали, по-малки братя.

— Пред нас — отбеляза с горчивина Том.

— Да, пред вас — съгласи се Хал. — Когато си отида, всичко ще бъде негово.

— Когато умреш, искаш да кажеш — намеси се Дориан с непоклатима логика.

— Именно, Дори, когато умра.

— Не искам да умираш — изплака Дориан с все още прегракнал от травмата глас. — Обещай ми, че никога няма да умреш, татко.

— Бих искал да мога, момче, но няма как. Всички ще умрем някой ден.

Дориан помълча за миг.

— Но не утре.

Хал се засмя тихичко.

— Не утре. Нито в още много други дълги дни, ако е рекъл Бог. Но някой ден, все пак, ще се случи. Винаги се случва. — Той предугади следващия въпрос.

— И когато се случи, Уили ще стане сър Уилям — отбеляза Том. — Това искаш да ни кажеш.

— Да. Уилям ще поеме баронетството, но това не е всичко. Той ще получи и останалото.

— Всичко? Не разбирам — каза Том, като вдигна глава от бащиния гръб. — Искаш да кажеш Хай Уийлд? Къщата и земята?

— Да, всичко ще принадлежи на Уили. Имението, земите, къщата, парите.

— Това не е честно — възмути се Дориан. — Защо Том и Гай да не получат нещо? Те са много по-добри от Били. Не е честно.

— Може би не е честно, но такъв е законът в Англия.

— Не е честно! — настояваше Дориан. — Били е жесток и гаден.

— Ако навлизаш в живота с надежда той да бъде честен, очакват те много горчиви разочарования, приятелю — нежно каза Хал и притисна момченцето. Ще ми се, да можех да променя нещата за теб, помисли си той.

— Когато умреш, Били няма да ни остави тук, в Хай Уийлд. Той ще ни изгони.

— Не можеш да си сигурен в това — възрази Хал.

— Напротив, мога — отвърна Том убедено. — Той ми го каза най-сериозно.

— Ще намериш собствения си път, Том. Затова трябва да си умен и твърд. Затова съм понякога груб с тебе, по-груб от когато и да било спрямо Уилям. Трябва да се научиш да се пазиш сам, когато мен няма да ме има. — Хал млъкна. Можеше ли да им обясни това в тая ранна възраст? Трябваше да опита. Дължеше им го. — Законът за примогенитурата е направил Англия велика. Ако при смъртта на всеки човек, земята му се разделяше между децата, в кратко време страната щеше да е раздробена на мънички, за нищо негодни парченца, неспособни да изхранят и едно-едничко семейство и ние щяхме да се превърнем в нация от просяци и бедняци.

— Тогава какво ни остава да направим? — попита Том. — Онези от нас, които ще бъдат изгонени.

— Армията, флотът, църквата остават отворени за вас. Можете да тръгнете по света като търговци или колонисти и да се завърнете от най-отдалечените кътчета, от краищата край моретата с по-големи богатства от онова, което Уилям ще наследи при моята смърт.

Те обмислиха това в продължително мълчание. Накрая Том каза:

— Аз ще стана мореплавател като теб, татко.

— А аз ще дойда с теб, Том — добави Дориан.

2.

Седнал на първата пейка в семейния параклис, Хал Кортни имаше всички основания да се чувства доволен от себе си и окръжаващия го свят. Наблюдаваше най-големия си син, застанал в очакване пред олтара, докато тържествената музика на органа изпълваше пространството. Уилям беше неотразимо елегантен и красив в избрания от самия него сватбен костюм. За първи път се бе отказал от строгите си черни дрехи. Яката му бе от най-фина фламандска дантела, а поясът от зелено кадифе бе избродиран със златни елени. Дръжката на сабята му бе инкрустирана с полускъпоценни камъни. Повечето жени от паството също не сваляха поглед от него, а по-младите обсъждаха вида му с тих кикот.