Мусон
Шрифт:
— Да видим сега другия крак — каза Рейнолдс и кимна към помощника си. Оня хвана десния обезобразен крак на Хал с груби космати ръце и го изпъна. Болката измъкна пострадалия от тъмните дебри на безсъзнанието. Отново нададе сърцераздирателен стон и направи безсилен опит да се изправи, но те го държаха здраво.
Рейнолдс прегледа крака, като започна от горната част на бедрото под самия турникет и продължи надолу през коляното, като здраво натискаше яките си груби пръсти, за да търси счупена кост.
— Добре! — окуражи се сам. — Отлично! Мисля, че тук мога да рискувам, като отрежа
Мисълта, че баща му, олицетворение на сила и подвижност откак се помнеше, може би никога вече няма да ходи, нахлу в обърканото съзнание на Том. Тя бе почти така непоносима, както и ужасите, които бе принуден да гледа, докато Рейнолдс отново взе окървавения скалпел и направи първия разрез върху другия крак. Хал се друсаше и скимтеше в хлъзгавите му от пот ръце и дъвчеше дървото на трески.
Том сумтеше и се задъхваше в усилията си да задържа извиващото се тяло и да потиска гаденето, когато и вторият крак бе отделен и тупна на окървавения под. Този път комата не дари Хал с безчувствие. Принуден бе да изтърпи всичките изтънчени мъчения на скалпела и триона. Том бе преизпълнен с благоговение и някаква странна гордост от начина, по който баща му се бореше срещу болката и леко се огъна само в един миг, когато явно бе достигнала непоносими предели. Дори и тогава, той направи опит да заглуши вика си.
Най-накрая Том можа да се надвеси над ухото му и да прошепне:
— Свърши се, татко! Всичко свърши!
Невероятно, но баща му чу и разбра. Направи опит да се усмихне и гледката бе покъртителна.
— Благодаря. — Устните се извиха, за да произнесат думата, но от гърлото не излезе нито струйка въздух. Зрението на Том се замъгли от нахлулите в очите му сълзи, но той ги преглътна, надвеси се над лицето на баща си и го целуна по устните — нещо което не бе правил никога в живота си. Хал дори не се опита да избегне тази нежност.
61.
Нед Тайлър забърза насреща му, щом се появи на палубата.
— Как е? — попита го той.
— Жив е — отвърна късо Том, но като видя съчувствие в очите на моряка, добави: — Състоянието му е, каквото трябва да се очаква. Нищо не може да се каже до няколко дни. Според доктор Рейнолдс, сега има нужда от почивка.
— Да благодарим Богу и за това — каза Нед и погледна очаквателно.
За миг Том не разбра, какво искат от него. Изведнъж мисълта го прониза остро: Нед очакваше заповеди. Отхвърли я недоволно. Чувстваше се твърде изтощен и несигурен в себе си, за да поеме отговорността, така внезапно стоварила се отгоре му. След това, с усилие на волята, мобилизира силите си.
— Първата ни грижа сега е да вземем на борда всички ранени, за да може доктор Рейнолдс да се погрижи за тях както трябва.
— Слушам, мастър Кортни — отвърна Нед с облекчение. Том се изненада от лекотата, с която стана всичко. Вече не бе мастър Том, а мастър Кортни. Като син на Хал, властта бе преминала по естествен начин в негови ръце. Той бе само седемнадесетгодишен и нямаше никакъв чин, но това не бе военен кораб, а Том многократно бе
доказал, че носи глава на раменете си и е годен да се справи във всякаква битка. Офицери и моряци го обичаха. Нямаше място за спор. След като Нед Тайлър приемаше властта му, така щеше да постъпи и всеки друг на борда на „Серафим“.Опита се да си представи, какво би искал да направи баща му в този момент, а инстинктът го караше да хукне към каютата му и да не мръдне оттам, преди Хал да се е възстановил. Благоразумието му казваше, от друга страна, че доктор Рейнолдс е по-добре подготвен от него да гледа болен.
След кратък размисъл, той нареди на Нед да продължи с рутинните действия.
— Оставям кораба на вашите грижи, мастър Тайлър! — Думите, които така често бе чувал от устата на баща си, изплаваха с лекота върху устните му. — Ще сляза на брега, за да поема командването там.
— Слушам, сър! — отвърна Нед.
62.
В компанията на Аболи, Том се отправи назад към форта. Появили се бяха някакви наченки на ред, но Андерсън и всички останали продължаваха да се занимават с претърсване на крепостта. Цяла планина плячка бе струпана насред двора, а хората не преставаха да добавят към нея нови и нови бали, денкове и сандъци.
— Капитан Андерсън — започна Том, — в гората се крият триста-четиристотин пирати. Мнозина от тях са все още въоръжени. Искам бойниците да се заемат от наши хора, в случай на контраатака.
Андерсън го гледаше с невярващ поглед, но Том продължи уверено:
— Моля, възложете тая задача на най-добрия си офицер и нека пленените оръдия бъдат заредени с картеч и насочени към края на гората!
Лицето на Андерсън започна да се подува и доби яркопурпурен цвят. Който чу тези думи, заряза всичко и замръзна зяпнал, цял превърнат в слух.
— Моля също така, да се барикадира разрушения вход и да се пригоди за отбрана! — продължи Том. На ръст бе колкото Андерсън и го гледаше с немигащ поглед.
Цяла дълга минута Андерсън също го гледа и сякаш отказът трептеше на върха на езика му, но после се разколеба и погледна към развалините на портата и хората си. Благоразумието на издадената от Том заповед беше вън от всякакво съмнение.
— Мастър Макнотън — изрева Андерсън без каквато и да е нужда, тъй като помощникът му стоеше на две крачки от него, — петдесет души да барикадират портата и сто при оръдията! Да се заредят с шрапнел и всички подстъпи към форта да се вземат на прицел! — Обърна се отново към Том.
— Остават ни само час или два дневна светлина — продължи Том. — Първата ни грижа утре заран ще бъде да прочистим гората от бегълците. — Погледна към голите пленници. — В рамките на общоприетите норми на човечността, искам да се върнат дрехите на тия хора, както и да им се даде вода. След това да се затворят в килиите на крепостта. Колко ранени имаме?
— Не знам с точност — отвърна виновно Андерсън и червенината бавно се изтегли от лицето му.
— Нека писарят Ви състави списък на загубите! — нареди Том. — Ранените трябва да се транспортират на борда на корабите, за да получат медицинска помощ от лекарите!