Мусон

— Според доктор Рейнолдс, баща ми няма да бъде в състояние да пътува поне два месеца. Предлагам, да натоварите пленниците на „Йомен“ и да ги откарате в Коломбо. След като ги продадете на холандския губернатор, ще се върнете отново тук. Междувременно аз ще изпратя заловената джонка до островите Глориета, за да доведе „Агнето“. Ще отплаваме към Англия в керван. При добър вятър и с Божията помощ можем да стигнем Плимут преди Коледа.

На следващия ден натовариха арабите на „Йомен“. Необходими бяха задружните усилия на всички корабни ковачи, за да се оковат краката на толкова много народ. Свързваха ги в групи по десет и ги отвеждаха на брега.

Том беше при Рейнолдс, под навеса на импровизираната горска болница. Отишъл бе с намерението да окуражи и вдъхне надежда на ранените. Двама бяха вече умрели, поради гангренясване на раните им, но други четирима се бяха възстановили достатъчно, за да се върнат към задълженията си по корабите, а докторът се надяваше, че скоро ще ги последват и останалите.

Том напусна лазарета и спря да погледа редиците оковани араби, помъкнали се към лодките. Усети известна погнуса при мисълта, че изпраща всички тия хора на вечна робия. Холандците не се славеха като особено благонравни тъмничари. Той си спомни разказите на баща му, Големия Дениъл и Аболи за собствените им преживявания в холандски плен на Добра Надежда. Успокои се с мисълта, че не само той е отговорен за това решение — баща му го бе одобрил и подписал заповед в същия смисъл, по силата на кралския си мандат, а капитан Андерсън бе определено много щастлив от възможността да реализира доста тлъста печалба. В края на краищата, това бяха едни мръсни пирати. Щом помисли за малкия Дориан, обречен на същата участ, всяка следа от съчувствие се изпари.

Все пак, след дълги спорове, той бе убедил баща си и капитан Андерсън, да спестят горчивата участ на жените и децата. Те бяха общо петдесет и седем. Някои от децата — още бебета по на няколко месеца. Много от жените бяха в напреднала бременност. Пет от тях проявиха трогателна привързаност и доброволно последваха мъжете си в робство. Останалите трябваше да чакат на острова подходящ транспорт до Занзибар.

Вече щеше да си тръгне, когато вниманието му привлече познатото лице и сребърната брада на Бен Абрам.

— Доведете този човек при мен! — викна Том към пазачите, които го извлякоха от тълпата и дотътриха пред него.

— Мътните да ви отнесат! — скара им се Том. — Не виждате ли, че е старец. Отнасяйте се по-внимателно! — После се обърна към Бен Абрам: — Как така, човек като Вас е попаднал при Ал Ауф?

— Болни за лекуване има навсякъде — сви рамене възрастният човек, — дори и сред престъпниците. Аз никога не разпитвам болния, когото ще лекувам, дали е вършил само добри дела или е разбойник.

— Значи сте лекувал неверниците, пленени от Ал Ауф, също както и правоверните?

— Разбира се. Такава е волята на Аллах Всемилостивия.

— Грижил ли сте се за моя брат? Дадохте ли му утеха?

— Вашият брат е много мило момче. Направих за него, каквото можах — отвърна Бен Абрам. — Но Аллах вижда, че не бе всичко, което бих желал да сторя.

Том се поколеба, преди да наруши заповедта на баща си, но накрая взе решение:

— С това сте спечелил свободата си. Ще ви изпратя в Занзибар заедно с децата и жените. — Обърна се към пазачите: — Махнете оковите на този човек и пак го доведете при мен! Той няма да плава за Цейлон! — Когато Бен Абрам се върна, Том го изпрати да помага в лазарета.

Взел на борда човешкия си товар, „Йомен“ вдигна платна рано на другата сутрин и под погледа на застаналия на брега Том, бавно се изгуби зад източния хоризонт. Знаеше, че прогнозата на Андерсън за двумесечно плаване е твърде оптимистична.

— Колкото повече се забави, толкова повече време ще има татко да укрепне — прошепна Том, сви далекогледа и извика лодка.

65.

Щом влезе в кърмовата каюта, разбра, че за последните няколко часа, състоянието на баща му се е влошило.

Миришеше на болест, а Хал, цял зачервен, не можеше да си намери място. Отново бе изпаднал в делириум.

— По цялото ми тяло пълзят плъхове… Черни… космати… — Прекъсна думите си с писък. Заудря нещо, което Том не можеше да види. Силно уплашен, той прати лодка да доведе доктор Рейнолдс.

Надвеси се над Хал и докосна лицето му. То беше толкова горещо, че Том рязко дръпна ръка. Аболи донесе съд със студена вода и двамата дръпнаха завивките от изпосталялото, пламнало в огъня на треската тяло. Щом откриха чуканчетата, каютата се изпълни с воня от гниене, от която на Том му се повдигна.

— Кажете на доктора да бърза! — изрева той и чу как повтарят командата му към приближаващата лодка. Двамата с Аболи измиха трескавото тяло и го завиха с мокри чаршафи с надежда да свалят температурата. Том видя с облекчение забързалия по стълбата доктор Рейнолдс. Той свали превръзките и вонята в каютата се засили.

Том стоеше зад доктора и надничаше ужасен към чуканчетата, останали от краката на баща му. Те бяха пурпурно червени и подути, а шевовете почти не се виждаха, врязани в подпухналата плът.

— Ах! — възкликна Рейнолдс и се надвеси да помирише раните с вида на познавач, поднесъл към носа си скъп сорт вино. — Узрели са много добре. Сега вече мога да махна конците.

Нави ръкави и поиска нощното гърне.

— Дръж го отдолу под чуканчето — нареди той на Том. — Натискай го! — каза докторът на Аболи, който се надвеси над Хал и внимателно притисна раменете му с огромните си ръчища.

Рейнолдс хвана здраво един виснал през цепката на раната конец и силно го дръпна. Хал се сгърчи и изкрещя, а на челото му изби пот. Черният конец се откъсна и изхлузи през раната, последван от струйка жълто-зелена гной, която закапа гъста като сметана в подложеното цукало. Хал припадна и се отпусна възнак.

Рейнолдс взе гърнето от Том и помириса вонящия секрет.

— Чудесно! Напълно доброкачествено. Няма и помен от газова гангрена.

Том клечеше отстрани, а докторът измъкваше един по един конците от възпалената, подута плът. Всеки конец завършваше с мъничко жълтеникаво парченце — мъртва останка от кръвоносен съд, хваната във възела. Докторът ги пускаше в гърнето. Когато свърши, направи нови превръзки с чист памучен плат.

— Не трябваше ли първо да измием краката? — попита Том неуверено.

Рейнолдс поклати решително глава.

— Нека си заздравеят с гнойта! По-безопасно е да оставим природата сама да си свърши работата, без да й се месим — каза той сурово. — Шансовете на баща ти да се оправи са вече много по-големи и след още няколко дни ще мога да махна конците от шевовете.

Баща му прекара нощта много по-леко, а на сутринта треската и възпалението на раните бяха намалели значително.

След три дни Рейнолдс махна останалите конци. Преряза шевовете с ножици, а после с пинсети от слонова кост измъкна едно по едно всички парченца конец от изтормозената плът.