Музей на страха

Не, това не можеше да бъде. О, Божичко, това беше жива лудост.

Не беше казал никому, че идва тук. Никой не знаеше къде се намира. Никой не подозираше дори, че е изчезнал. Ако беше се обадил на някого, на секретарката на отдела във вестника, на О’Шонеси, на прадядо си, на полусестра си, на когото и да е…

Отпусна се, главата му бумтеше, отново се задушаваше, сърцето му биеше до пръсване.

Мъжът в черно го бе упоил и приковал — мъжът с черното бомбе. Това поне беше ясно. Без съмнение това бе същият мъж, който се бе опитал да убие Пендъргаст, който бе убил Пък и останалите. „Хирурга“. Намираше се в тъмницата на „Хирурга“.

„Хирурга“. Професор Енок Ленг.

Долови шум от стъпки и застана нащрек. Чу се стържещ звук, след това в стената от пълен мрак се появи болезнено ярък квадрат светлина. На отразената светлина Смитбак успя да забележи, че се намира в малко подземно помещение с циментиран под, каменни стени и желязна врата. Усети как го облива вълна на надежда, дори на благодарност.

В квадратния отвор на вратата се появиха влажни устни. Те се движеха.

— Моля не се безпокойте — долетя гласът до него. — Всичко скоро ще свърши. Борбата е безсмислена.

В този глас имаше нещо почти познато, ала беше същевременно необяснимо странен и ужасяващ, като шепота при някой кошмар.

Отворът на шпионката се затвори и Смитбак отново потъна в мрака.

VII. Всички малки ужаси

Първа глава

Големият Ролс-ройс се плъзгаше по еднолентовия път, който пресичаше остров Литъл Гавърнърс. Блатата и падините бяха потънали в мъгла, която скриваше заобикалящата острова Ийст ривър и крепостите на Манхатън отвъд реката. Светлините на фаровете минаха покрай редица стари, отдавна изсъхнали кестени, след това осветиха тежките порти от ковано желязо. Колата спря и светлините на фаровете се установиха върху бронзовата табелка: „Болница «Маунт мърси» за криминално проявени душевноболни.“

Един охранител излезе от будката си в светлината и приближи към колата. Беше як, висок и дружелюбен на вид. Пендъргаст свали прозорчето и мъжът се надвеси вътре.

— Времето за посещения свърши — рече той.

Пендъргаст бръкна в сакото си, извади значката си я показа на пазача.

Мъжът е огледа внимателно, сетне кимна, сякаш не се беше случило нищо особено.

— И с какво мога да ви помогна, специален агент Пендъргаст?

— Дошъл съм да посетя една пациентка.

— И как се казва пациентката?

— Пендъргаст. Мис Корнелия Деламиър Пендъргаст.

Последва кратко, неловко мълчание.

— Посещението ви официално и по служба ли е? — Гласът на охранителя вече не звучеше толкова дружелюбно.

— Да.

— Добре. Ще се обадя в Голямата къща. Тази вечер дежурен е доктор Остръм. Можете да паркирате колата си на служебния паркинг вляво от централния вход. В приемната ще ви очакват.

Няколко минути по-късно Пендъргаст следваше добре облечения и гнуслив на вид доктор Остръм по дългия кънтящ коридор. Двама охранители вървяха пред тях, двама — подире им. Под безбройните слоеве характерна за държавните учреждения боя все още можеше да се види, че коридорът някога е бил с красива ламперия и гипсови орнаменти. Преди едно столетие, когато туберкулозата е косила наред всички класи от нюйоркското общество, болницата „Маунт мърси“ е била величествен санаториум за лечение на потомците на богаташите. А сега, отчасти заради уединеното си местоположение, тя бе превърната в строго охранявана болница за хора, извършили ужасни престъпления, но признати за невинни поради невменяемост.

— Как е тя? — попита Пендъргаст.

В отговора на лекаря прозвуча леко колебание:

— Горе-долу в същото състояние.

Най-накрая спряха пред дебела стоманена врата с малко, хлътнало в нея зарешетено прозорче. Един от водещите ги пазачи отключи вратата и застана с партньора си пред нея, докато Пендъргаст, последван от другите двама охранители, влезе вътре.

Стояха в малка, специално обезшумена и почти гола стая. По стените нямаше картини. Малко канапе с изкуствена тапицерия, два пластмасови стола, маса. Всичко това — прикрепено с болтове към пода. Не се виждаше часовник, а единствената флуоресцентна лампа на тавана бе обвита с яка, гъста мрежа. Нямаше нищо, което би могло да се използва за оръжие, или да послужи за самоубийство. На отсрещната стена имаше друга, още по-дебела желязна врата без прозорче. Над нея висеше табела с едър надпис „Внимание, опасност от бягство.“

Пендъргаст седна на един от пластмасовите столове и кръстоса крака.

Двамата охранители изчезнаха през вътрешна а врата. Няколко минути в малката стая цареше тишина, нарушавана единствено от далечни писъци и още по-слабо доловимо, ритмично чукане. А след това — по-силно и по-отблизо — долетя пронизителният протестиращ глас на стара жена. Вратата се отвори и един от гардовете вкара в стаята инвалиден стол. Привързващите пациента към стола кожени колани, монтирани към пет точки, почти не се виждаха от дебелите слоеве гума, с които бе покрита всяка негова метална повърхност.

В стола, здраво привързана с коланите, седеше официално облечена в траурни одежди възрастна жена. Беше с дълга, старомодна рокля от тафта, викториански обуща с копчета и черен воал. Когато видя Пендъргаст, оплакванията й веднага секнаха.

— Вдигнете воала ми — изкомандва тя.

Единият от пазачите повдигна воала от лицето й и, придържайки се на почтително разстояние, го отметна назад.

Жената се вторачи в Пендъргаст, полупарализираното й, изпъстрено със старчески петна лице леко потрепваше.

Пендъргаст се обърна към доктор Остръм.

— Бихте ли били така добри да ни оставите насаме?

— Някой трябва да остане — каза Остръм. — И моля ви, дръжте се на известно разстояние, господин Пендъргаст.

— Последният път, когато идвах, ми беше позволено да остана насаме с пралеля си.

— Ако си спомняте, господин Пендъргаст, предният път, когато идвахте… — рязко го прекъсна Остръм.

Пендъргаст вдигна ръка.

— Така да бъде.

— Твърде късен час сте избрали за посещение. Колко време ви е необходимо?

— Петнайсет минути.

— Добре.

Лекарят кимна към охранителите, които застанаха от двете страни на изхода. Самият Остръм отиде до външната врата, колкото е възможно по-далеч от жената, кръстоса ръце и зачака.

Пендъргаст понечи да премести стола си по-близо, но се сети, че е неподвижно закрепен за пода, затова се наведе, вгледан внимателно в старицата.

— Как си, лельо Корнелия? — попита.

Жената също се наведе към него и прошепна дрезгаво:

— Скъпи мой, колко се радвам да те видя. Мога ли да та предложа малко чай със сметана и захар?

Единият от гардовете се изкикоти, но веднага замлъкна, след като Остръм го стрелна строго с поглед.

— Не, благодаря, лельо Корнелия.

— Е, толкова по-добре. Обслужването тук се влоши ужасно през последните няколко години. Тези дни е много трудно да намериш добра прислуга. Защо не си идвал толкова време? Знаеш, че на моята възраст не мога да пътувам.

Пендъргаст се наведе още по-напред.

— Господин Пендъргаст, не толкова близо, моля ви — рече тихо доктор Остръм.

Пендъргаст се облегна назад.