Натюрморт с гарвани

Последва мълчание. Чонси дишаше тежко, потта се лееше от челото му и се стичаше от мишниците в ръкавите му.

Пендъргаст се обърна към Кори.

— Мисля, че тук свършихме. Записахте ли всичко, госпожице Суонсън?

— Всичко сър, включително и „шибано ченге“.

Тя затвори бележника с доволен плясък, мушна писалката в един от кожените си джобове, след което дари всички около масата с широка усмивка. Пендъргаст кимна и се обърна да си върви.

— Пендъргаст — извика го Ридър. Тонът му бе нисък и много, много студен. Кори не успя да се овладее и потрепери при вида на лицето му.

Пендъргаст се спря.

— Да?

Очите на Ридър блестяха като слюдени.

— Вие прекъснахте обяда ни и обезпокоихте госта ни. Нямате ли какво още да кажете, преди да си тръгнете?

— Не мисля — отвърна Пендъргаст, но сякаш се замисли за миг. — Освен, разбира се един цитат от Айнщайн: „Единственото по-опасно нещо от невежеството е високомерието“. Бих казал на доктор Чонси, че в комбинация двете неща са още по-тревожещи.

Кори последва Пендъргаст към сенчестото игрище за боулинг, след което излязоха на силното слънце. Когато се качваха в колата, тя повече не можа да се сдържа и се разсмя с все сила.

Пендъргаст я погледна.

— Забавно ли ви е?

— А защо не? Вие наистина му дойдохте отхаки на този Чонси.

— За втори път чувам този интересен израз. Какво означава той?

— Означава, че го направихте да изглежда такъв глупак, какъвто всъщност е.

— Де да беше така. Чонси и хората от неговия тип в никакъв случай не са глупаци и поради това определено са по-опасни.

Тридесета глава

Вече бе девет часът, когато Кори се завърна в „Уиндъм парк естейтс“ — „кварталчето“ от мобилни домове, разположено току зад игрището за боулинг, където тя делеше една двойна каравана с майка си. След като откара Пендъргаст, тя отиде с колата до тайното си местенце за четене на пътя под далекопровода, за да убие времето, но веднага щом слънцето залезе, се изплаши и реши да се прибере у дома.

Внимателно отвори очуканата входна врата и я затвори зад себе си съвсем тихо — това бе плод на дългогодишна практика. Инак досега майка й да бе изхвърчала като светкавица. Беше неделя — почивният й ден — и сигурно бе започнала да надига бутилката още със ставането си. Но тишината бе винаги най-мъдрата политика.

Промъкна се в кухнята. Караваната нямаше климатик и в него бе мъчително горещо. Отвори бюфета, извади кутия овесени ядки „Кеп’н Крънч“ и напълни внимателно една купа. Наля мляко от хладилника и започна да се храни. Господи, колко бе гладна. И втора купа бе опразнена, преди да задоволи глада си.

Внимателно изми купата, подсуши я, прибра я, прибра и ядките и млякото — изтри всички следи от присъствието си. Ако майка й наистина бе вече фиркана, би могла, преди да си легне да поиграе час или два последната си игра на „Нинтендо-то“. Събу обувките си и на пръсти започна да се промъква в коридора.

— Кори?

Замръзна наместо. Какво правеше майка й будна по това време? Дрезгавият глас, който идваше от спалнята, предвещаваше болест.

— Кори, знам, че си ти.

— Да, мамо?

Опита се тонът й да прозвучи съвсем обичайно.

Последва мълчание. Господи, в караваната бе наистина много горещо. Зачуди се как майка й издържаше цял ден тук — да се пече, да се поти, да пие. Натъжи се.

— Мисля, че имаш нещо да ми казваш, млада госпожице — долетя до нея приглушеният глас.

— За какво? — Кори се опита да придаде веселост на тона си.

— За новата си работа.

Сърцето й се сви.

— И какво за нея?

— О, не знам, но нали съм ти майка, мисля, че това ми дава правото да знам какво ставас живота ти.

Кори се прокашля.

— Не можем ли да говорим за това утре сутрин?

— Можем да говорим веднага. Трябва да обясниш разни неща.

Кори се запита откъде да започне. Независимо как щеше да се изрази, всичко щеше да прозвучи странно.

— Работя за агента от ФБР, който разследва убийствата.

— Така чух и аз.

— Значи вече знаеш.

Последва изсумтяване.

— Колко ти плаща?

— Не е твоя работа, мамо.

— Така ли? Не било моя работа? Мислиш си, че можеш да си живееш тук безплатно, да се храниш безплатно, да си излизаш и да се прибираш, когато си пожелаеш? Така ли си мислиш?

— Повечето деца живеят с родителите си безплатно.

— Не и когато имат добре платена работа. Тогава и те помагат.

Кори въздъхна.

— Ще оставя малко пари на кухненската маса.

Колко ли струваше една кутия „Кеп’н Крънч“? Не можеше да си спомни кога за последен път майка й бе ходила да пазарува или да сготви вечеря, носеше само закуски от игрището за боулинг, където бе коктейлна сервитьорка през седмицата. Закуски и от онези миниатюрни бутилки водка. Ето къде отиваха парите — за всичките онези „мини“-водки.

— Все още очаквам отговор на въпроса си, млада госпожице. Колко ти плаща? Не би могло да е много.

— Вече ти казах,че не е твоя работа.

— Ти нямаш никакви умения, колко би могъл да ти плаща? Не можеш да пишеш на машина, не знаеш как да напишеш официално писмо — честно казано, не мога да си представя защо те е наел.

Кори отвърна разгорещено:

— Тойсмята, че си струвам парите. И за твое сведение ми плаща по седемстотин и петдесет на седмица.

В мига, в който го каза, тя осъзна, че направи голяма грешка.

Последва кратко мълчание.

— Вярно ли чух — седемстотини петдесет долара на седмица?

— Точно така.

— И какво точно правиш,за да изработиш тези пари?

— Нищо.

Господи, защо се остави майка й да я подмами да си признае?

— Нищо ли? Нищо?

— Негова помощничка съм. Водя бележки. Возя го насам-натам.

— Какво ли разбираш, че да си му помощничка? Кой е този човек? На каква възраст е? Ти го возиш насам-натам?С твоята кола? За седемстотин и петдесет долара седмично?

— Да.

— Имаш ли договор?

— Ами, не.

— Нямаш договор? Толкова ли си проста? Кори, защо мислиш, че ти плаща по седемстотин и петдесет? Или вече знаеш — за това ли ти плаща? Нищо чудно, че ме лъжеш, че криеш тази своя работица от мен. Мога да си представя какво му работиш,млада госпожице!