Натюрморт с гарвани

Мъжът спря да пише, бръкна в джоба си и извади звънящия клетъчен телефон.

Само двама души на света знаеха, че има клетъчен телефон и само един знаеше номера му. Мъжът включи телефона и рече:

— Специален агент Пендъргаст, мисля.

— Точно така — долетя гласът от другата страна на линията. — Как сте, Рен?

— Попитайте за мен утре и ще ме намерите мъртъв.

— В това най-искрено се съмнявам. Завършихте ли тематичния си каталог на библиотеката на първия етаж?

— Не, това съм си оставил за десерт. — В гласа му прозвуча неприкрито доволство. — Все още се занимавам със списъка на артефактите в сутерена.

— Наистина ли?

— Да, наистина, двулични учителю.И очаквам да се занимавам с това най-малко още няколко дни. Колекциите на вашия прапрачичо са били, как да кажем, огромни? Пък и с това мога да се занимавам само през деня. Нощите ми са запазени за библиотеката. Тук нищо не пречи на работата ми.

— Естествено. Спазвате ли предупреждението ми да не влизате в последните зали след изоставената лаборатория?

— Да.

— Добре. Някакви особено интересни изненади?

— О, много, много. Но те могат да почакат, мисля.

— Така ли? Моля, обяснете.

Рен се поколеба за миг по начин, който приятелите му — ако имаше такива — биха нарекли нехарактерен за него.

— Не съм съвсем сигурен — той замълча за миг и погледна през рамо. — Знаете, че съм свикнал с мрака и с разложението. Но в няколко случая при работата си тук, долу, имах необичайно усещане. Най-неприятно усещане. Усещането — той сниши гласа си, — че сякаш някой ме следи.

— Не съм особено изненадан да го чуя — рече Пендъргаст след малко. — Боя се, че и най-дебелокожият човек на земята ще намери този музей на чудатостите за доста смущаващо място. Може би сгреших, че ви помолих да поемете този ангажимент.

— О, не! — отвърна развълнувано Рен. — Не, не, не! Никога не бих пропуснал подобна възможност. Не биваше дори да споменавам за това. Въображение, въображение, както казвате. „Човек вижда повече дяволи, отколкото обширният ад може да побере“; това са ефектите на силното въображение. Не ще и дума, че се дължи на факта, че знам на какво… ъ-ъ-ъ… са били свидетели тези стени.

— Безусловно. Събитията от миналата есен още не са освободили и моите собствени мисли. Надявах се това пътуване да ги прогони поне до известна степен.

— И нямахте успех? — сега Рен се изкикоти. — Не е за учудване, като се има предвид вашата представа за бягство от действителността — да разследвате серийни убийства. И доколкото разбрах, доста странна серия при това. Всъщност са толкова необикновени, че изглеждат почти познати. Да не би брат ви случайно да е на почивка в Канзас?

В първия момент отговор не последва. А когато Пендъргаст заговори отново, гласът му бе хладен, отчужден.

— Казах ви, Рен, никогада не говорите за семейството ми.

— Разбира се, разбира се — отвърна бързешком Рен.

— Обаждам ви се с една молба — тонът на Пендъргаст стана оживен и делови. — Необходимо ми е да откриете една статия, Рен.

Рен въздъхна.

— Това е написан на ръка дневник на някой си Айзая Дрейпър, озаглавен „Описание на Четирийсет и петимата от Додж“. Моите проучвания сочат, че този дневник е влязъл в колекцията на Томас ван Дайк Селдън, придобит по време на пътуването му през Канзас, Оклахома и Тексас през 1933 година. Разбрах, че тази колекция сега е в Нюйоркската обществена библиотека.

Рен се намръщи.

— Колекцията на Селдън е най-разпуснатата, неорганизирана сбирка от ефемериди, правена някога. Шейсет кашона, заема две складови помещения и като цяло е безполезна.

— Не съвсем. Необходими са ми подробности, които само този дневник може да разкрие.

— За какво? Каква светлина би могъл да хвърли един стар дневник върху тези убийства?

Отговор не последва и Рен отново въздъхна.

— Как изглежда този дневник?

— Уви, не знам.

— Някакви идентификационни знаци?

— Неизвестно.

— Колко бързо го искате?

— За в други ден, ако е възможно. Понеделник.

— Сигурно се шегувате, двулични ми учителю.Моите дни са заети тук, а нощите ми… е, знаете как работя. Толкова много повредени книги, толкова малко време. Да се намери дадена вещ в онези купища…

— Ще има специално възнаграждение за усилията ви, разбира се.

Рен веднага млъкна. Облиза устни.

— Моля ви, кажете.

— Една индианска счетоводна книга се нуждае от консервация.

— Наистина ли?

— Изглежда от особена важност.

Рен притисна телефона към ухото си.

— Разкажете ми.

— Отпървом си помислих, че е дело на сиукския вожд Гърбатия бизон. Но по-нататъшното ми проучване ме убеждава, че е дело на самия Седящ бик, най-вероятно изработена в колибата му в Стандинг рок, може би по време на Луната на падащите листа, в последните месеци преди смъртта му.

— Седящия бик — Рен изговори думите внимателно, с обич, като поезия.

— Ще бъде в ръцете ти в понеделник. Само за консервация. Можеш да й се наслаждаваш в продължение на две седмици.

— А дневникът — ако съществува, — ще бъде във вашите ръце.

— Съществува. Но нека не те откъсвам повече от работата ти. Всичко хубаво, Рен. Внимавай.

— И на вас всичко хубаво.

След като прибра телефона в джоба си, Рен се зае отново с лаптопа, а мислено си представи как бе натрупана колекцията на Селдън. При мисълта, че след два дни щеше да държи в ръцете си счетоводната книга на Седящия бик, пръстите му се разтрепериха.

От мрака иззад шкафовете със стъклени врати чифт малки, сериозни очи наблюдаваха напрегнато как се връща отново към компютъра.

Двадесет и осма глава

Смит Лъдуиг вече рядко ходеше на църква, но имаше някакво вътрешно предчувствие, затова в онази жестоко гореща неделна сутрин стана и реши, че може би си струваше да отиде. Не можеше да каже защо точно, освен да го оправдае с напрежението, което в града бе достигнало връхната си точка. Хората говореха само за убийствата и за нищо друго. Съседите се споглеждаха подозрително. Хората бяха изплашени, несигурни. Те търсеха окуражаване. И репортерският нюх сега му подсказваше, че Лютеранската църква бе мястото, където ще го потърсят.