Натюрморт с гарвани

Ларсен откъсна още две ивици от ризата и ги привърза около торса на Коул, за да обездвижи строшената ръка. Счупените кости простъргаха една о друга и Коул потрепери. Вече се потеше обилно и се тресеше.

— Можеш ли да се изправиш?

Коул кимна, изправи се, но залитна. Ларсен го задържа.

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да — изсумтя Коул.

— Няма да си тръгнете, нали? — извика Браст и се опита да улови Ларсен в мрака.

— Всички тръгваме.

— Ами очилата ми?

— Вече ти казах, че са строшени.

— Дай да ги видя.

Ларсен изсъска раздразнен, но вдигна очилата от локвата и ги подаде на Браст. Онзи ги пое отчаяно, опита се да ги включи. Просветна искра и се чу съскане. Хвърли ги настрани и рече с висок от уплахата глас:

— Мили Боже, как ще се измъкнем от…

Ларсен посегна, улови в юмрук пешовете на ризата му и ги усука яко.

— Браст?

— Видя ли го? Видя ли го…?

— Не, и ти също не си го видял. А сега млъквай и прави каквото ти казвам. Обърни се, трябва да бръкна за малко в раницата ти. Ще направим жива верига с въжето ти. Ще го завържа за кръста си, ще ти го подам после на теб и на Коул. Ще се държиш с една ръка, с другата ще помагаш на Коул. Ясно ли е?

— Да, но…

Ларсен разтърси здраво Браст.

— Вече казах — млъкни и прави какво ти наредих.

Браст замлъкна.

Ларсен бръкна в раницата, намери въжето и го завърза около кръста си. Оставаха около три свободни метра и се увери, че Браст и Коул се бяха уловили здраво за въжето.

— А сега се махаме оттук. Поддържайте въжето опънато, не го изпускайте и, за Бога, мълчете.

Ларсен тръгна бавно през дългия черен проход. В голите си крайници усещаше треперене, което нямаше почти нищо с хладния въздух. Отчаяното „ти видя ли го?“ на Браст владееше съзнанието му, въпреки усилията да го прогони. Истината бе, че Ларсен само го бе зърнал; само го бе зърнал, но то му беше достатъчно…

Не мисли за това. Важното е да се измъкнете.

Зад него Коул и Браст се тътреха и се препъваха. От време на време Ларсен им съобщаваше за препятствия, или спираше, за да помогне на рейнджърите да преодолеят особено опасни места. Вървяха бавно, минаха няколко болезнено дълги минути, преди да стигнат до поредното разклонение на тунела.

Ларсен разгледа „вилицата“, забеляза кървавите кучешки следи. Тръгнаха отново, този път малко по-бързо. По пода течаха ручейчета и имаше плитки локви, а звукът от техните шляпащи крака отекваше в пещерата. Тук отпечатъците бяха по-малко и на по-голямо разстояние. Ако можеха да намерят пътя си до голямата пещера с варовиковите колони, щяха да се оправят; той беше сигурен, че знаеше пътя оттам нататък.

— Сигурен ли си, че дойдохме оттук? — попита Браст с висок и напрегнат глас.

— Да — отвърна Ларсен.

— Какво, по дяволите, ни нападна? Видя ли го? Видя ли…

Ларсен се обърна и се пресегна покрай Коул, за да зашлеви здраво Браст с опакото на ръката си.

— Аз го видях! Видях го! Видях го!

Ларсен не отговори. Мислеше си, че ако Браст не замлъкнеше скоро, щеше да го убие.

— Не беше човек. Нещо като неандерталец. С лице като… о, мили Боже, с лице като на голямо…

— Казах да млъкнеш.

— Нямада млъкна. Трябва да чуеш това. Онова, срещу което противостоим, не е естествено…

— Браст? — обади се Коул, говореше през стиснати зъби.

— Какво?

Със здравата си ръка Коул насочи пушката към черния тунел и дръпна спусъка. Пушката изригна с оглушителен трясък. Вибрацията освободи дъжд от камъчета, които се посипаха по раменете им, а ехото отекна и резонира в дълбоките пространства.

— Господи, какво, по дяволите, беше това? — извика Браст.

Коул дръпна въжето и зачака ехото да утихне. След това заговори отново:

— Ако не млъкнеш, Браст, следващият е за тебе.

Последва кратко мълчание.

— Хайде — рече Ларсен, — губим време.

Продължиха пътя си, като спряха за малко на друго кръстовище. Кървавите кучешки следи водеха надясно и те ги последваха в още един нисък проход. Няколко минути по-късно тунелът излезе в голяма пещера, драпирана от двете страни с варовикови завеси и изпълнена с масивни колони. Ларсен изпита огромно облекчение. Бяха я намерили.

Коул се препъна, изръмжа, а после седна — наполовина в локва вода.

— Не спирай — рече Ларсен, улови го за здравата ръка и му помогна да се изправи. — Вече знам къде се намираме. Трябва да продължим да вървим, докато излезем.

Коул кимна, изкашля се, пристъпи, спъна се и пак направи крачка напред. Шокът му се засилва,помисли си Ларсен. Трябваше да излязат, преди да е рухнал напълно.

Проправиха си път през „гората“ в пещерата. От нея водеха няколко тунела — досущ като зеещи дупки на розовата светлина на очилата. Ларсен не си спомняше да бе видял толкова тунели. Огледа земята за следи на кучето, но плитката вода съвсем ги бе отмила.

— Изчакайте — рече рязко. — Тихо.

Спряха. Изотзад се чу плискане, което не можеше да се обясни с ехото на галерията. След малко и то спря.

— Той е зад нас! — рече високо Браст.

Ларсен ги изтегли зад една широка като дънер колона и приготви оръжието си, след което надникна. Пещерата бе празна. Не би ли могло да бъде ехо, в крайна сметка?

Обърна се и видя, че Коул се бе облегнал, почти в несвяст, на една от варовиковите колони.

— Коул!

Вдигна го на крака. Коул се закашля, залюля се. Ларсен бързо го наведе напред и той повърна. Браст не каза нищо, само трепереше, очите му бяха широко облещени от страх и безсмислено обхождаха мрака.

Ларсен се наведе, гребна шепа вода и я плисна върху лицето на Коул.

— Коул? Ей, Коул!

Мъжът се отпусна на една страна и обърна очи. Беше припаднал.

— Коул! — Ларсен поля лицето му с още вода, после го плесна леко няколко пъти.

Коул се закашля, отново понечи да повърне.

— Коул! — Ларсен се опитваше да го задържи на крака, ала отпуснатото тяло бе като торба цимент. — Браст, помогни ми, по дяволите.

— Как? Не виждам.

— Намери си пътя опипом по въжето. Нали знаеш „пожарникарското“ столче?

— Да, но…

— Хайде да го направим.

— Не виждам,а освен това нямаме време. По-добре да го оставим тук и да извикаме помощ от…

— Тебще те оставя тук — сопна му се Ларсен. — Да видим дали ще ти се хареса.

Намери ръцете на Браст и ги преплете със своите на „столче“. После двамата се наведоха, обгърнаха отпуснатото тяло на Коул и се опитаха да го вдигнат.

— Господи, тежи цял тон — рече задъхано Браст.

В същия миг Ларсен чу ясно изпляскване във вода, после още едно: тежки стъпки в плиткото басейнче, което бяха прецапали малко преди това.