Натюрморт с гарвани

Вече преваляше полунощ. Какво, по дяволите, правеха онези долу? Гледаше слабото пламъче на пропановия фенер и разиграваше в съзнанието си различни сценарии. Навярно бяха сгащили онзи тип и водеха преговори с него. Райнбек бе присъствал на няколко преговори с взели заложници престъпници и понякога му се струваше, че те продължават до безкрай. Комуникациите бяха прекъснати, дървета препречваха повечето от пътищата и никой нямаше да отговори на обаждането му за линейка и лекар за старата дама — не и от попиляния Дийпър и от целия окръг, поставен под тревога за торнадо трета степен. А той бе изправен пред медицински, а не полицейски случай; при това доста неудобен.

Боже мой, каква шибана задача!

Чу се изскърцване и неочакван шум от строшена чаша. Райнбек скочи на крака, столът зад гърба му се наклони силно, преди да разбере, че ставаше дума за поредните строшени клони и изгърмял от вятъра прозорец. Тъкмо онова, от което това място се нуждаеше — от проветряване. След като студеният фронт бе отминал, въздухът бе станал наистина необичайно студен. Дъждът вече нахлуваше през едно строшено стъкло, локвичките се разпростираха по пода. Райнбек изправи стола си и седна отново. Момчетата от управлението никога нямаше да пропуснат да го будалкат с тази му задача — и то вовеки веков.

Пропановият фенер замига и той го погледна намръщен. Ясно: някой тъпанар не си бе дал труда да му сложи нов резервоар и това нещо сега щеше да угасне. Поклати глава, изправи се и отиде до камината. Бе готова за запалване; на каменната лавица над нея намери голяма кутия кухненски кибрит.

Постоя така минута, потънал в мисли. Майната му,реши той. След като го бяха написали в това отвратително място, би могъл да направи живота си поне по-удобен.

Надникна в камината и се увери, че клапата е отворена. След това взе кутията, извади клечка, запали я и я поднесе към огнището. Пламъците обхванаха вестника и той мигновено се почувства по-добре: топлината му действаше някак окуражаващо. След като огънят пое, той започна да хвърля хубави жълти светлини към гостната, да се отразява в поставените в рамки гоблени, в стъклените и порцеланови дреболии. Райнбек отиде и изгаси пропановия фенер. Така можеше да се запази остатъкът от газ.

В този момент изпита известна жалост към старата дама, че се бе наложило да я заключи в избата. Но имаше предупреждение за силно торнадо, а и тя бе неадекватна, най-меко казано. Той се облегна на люлеещия се стол. Не бе лесно за една стара жена в имота й посред нощ да нахлуе група непознати с оръжия и кучета, при това по време на свирепа буря. Това би било шок за всекиго, особено за отшелница като старата госпожица Краус.

Пак се облегна назад, наслаждавайки се на топлината от трепкащия огън. Спомни си неделните следобеди, когато с жена си посещаваше от време на време майка си. През зимата тя запарваше чай и го сервираше до самата камина, почти същата, като тази. А с чая винаги имаше някакви курабии — тя държеше старата семейна рецепта за джинджифилови „сухарчета“, която все обещаваше да даде на жена му и така и не й я даде.

Мина му през ума, че старицата бе в избата вече почти три часа, без да хапне нищо. Сега, след като се бе успокоила, можеше да й занесе нещо. Можеше да свари малко чай. Нямаше ток, но би могъл да кипне вода на огъня. Всъщност, той дори си помисли, че би трябвало да го стори по-рано.

Надигна се от стола, включи фенерчето и влезе в кухнята. Тя бе забележително добре заредена. Имаше кутии със странни на вид сухи храни, подредени до стената: билки и подправки, за които никога не бе и чувал, екзотични оцети, мариновани в буркани зеленчуци. Върху лавиците имаше сребристи метални кутии с японски, или може би китайски надписи, не беше много сигурен. Най-накрая намери чайника, поставен до печката между автомат за приготвяне на макарони и някакво устройство с прекалено голям стоманен комин с дръжка. Започна да рови в чекмеджетата, откри няколко добри и старомодни пакетчета с чай. Закачи чайника на кука над огъня, след което се върна в кухнята. Хладилникът също бе натъпкан догоре и само за минути успя да подреди малък поднос със сметана, захар, чаени сладки, сладко, мармалад и хляб. Подредбата бе довършена с дантелено мильо върху ленена покривчица. Чаят скоро бе запарен и той постави чайника върху подноса и пое надолу по стълбите.

Спря пред вратата и, балансирайки с подноса в едната ръка, почука леко. Чу някакво размърдване вътре.

— Госпожице Краус?

Никакъв отговор.

— Донесох ви чай и малко сладки. Ще ви дойдат добре.

Чу ново изшумоляване, а след това — и гласа й:

— Една секунда, моля. Трябва да поправя косата си.

Той изчака, доволен от това колко спокоен прозвуча гласът й. Беше удивително — това благоприличие на старото поколение. Мина минута, след което старата дама се обади с превзет тон:

— Вече съм готова да ви приема.

Усмихнат, той извади големия железен ключ от джоба си, мушна го в ключалката и отвори вратата.

Седемдесет и втора глава

Шериф Хейзън усещаше как потта се стича от дланите му върху вдлъбнатия затвор на пушката. През последните десет минути чу всевъзможни звуци: изстрели, писъци, викове — всичко това беше белег за сериозен сблъсък. Звуците идваха от една посока и Хейзън сега крачеше натам възможно най-бързо. Другите можеха и да се разбягат като зайци, но той бе решен лично да залови убиеца.

Видя върху пясъка следите от боси крака, същите, които бе виждал и преди.

Изправи се. Босите крака на убиеца.

Осъзна, че бе сбъркал за Макфелти. Погледът, който бе успял да хвърли на убиеца, макар и кратък, го бе убедил в това. А може би грешеше и за връзката „Лавъндър“. Но за най-важното нещо бе прав: убиецът се криеше в пещерата. Това бе оперативната му база. Хейзън бе установил тази връзка и бе твърдо решен да я разкрие и да извади кучия син навън.

Тръгна подир следите по пясъка. Кой можеше да бъде той? Въпрос, на който щеше да се намери отговор по-късно. Открий онзи тип и го изкарай навън. Беше съвсем просто. След като го заловят, ще се изясни и всичко останало: дали е свързан с Лавъндър; с експерименталното поле; всичко. Всичко ще стане ясно.

Зави под остър ъгъл, следвайки отпечатъците. Стените и таванът изведнъж се оттеглиха назад в обширната кухина, очертанията им станаха неясни на инфрачервения лъч на шлема му. Подът бе осеян с големи, блещукащи кристали. Дори през монохроматичните си очила Хейзън можеше да се досети, че са с различни цветове. Пещерата бе гигантска, далеч по-голяма и по-впечатляваща от мизерния туристически капан от три помещения, който Краус бе заложила. При добро управление това можеше да се превърне в голяма туристическа атракция. И индианските погребения, които бе видял — те щяха да привлекат археолозите, а може би дори някой музей. Дори Медисин Крийк да не получеше опитното поле, тази пещера бе достатъчно голяма, за да привлече хора от цялата страна. Помисли си, макар и не съвсем ясно, че градът беше спасен. Това тук бе по-добро от Карлсбадските пещери. През цялото време градът бе седял върху златна мина, без изобщо да го подозира.

Хейзън отхвърли размишленията си. Можеше да си мечтае за бъдещето, след като тикне онова отвратително копеле зад решетките. Всяко нещо с времето си.

Видя пред себе си зейнала в скалистия под дупка, от която се чуваше ромонът на бърза вода. Заобиколи внимателно и продължи да следва отпечатъците в пясъка.

Бяха отчетливи. И изглеждаха скорошни.

Усещаше, че приближава жертвата си. Тунелът се стесни, след това отново се разшири. Хейзън забеляза нови признаци на обиталище: странни изображения, надраскани по стените с твърд камък; плесенясали индиански фетиши, грижливо подредени в нишите и върху варовиковите колони. Стисна по-здраво пушката и продължи. Онзи перверзен тип, който и да бе той, бе живял тук, долу, доста време.

Тунелът пред него се разшири и излезе в нова пещера. Хейзън се подаде предпазливо иззад ъгъла и спря изумен наместо.

Пещерата бе цялата в украса. Безброй странни фигурки от връв и кости, сплетени заедно, висяха от хиляди сталактити. Имаше малки диорами на мумифицирани пещерни животинки. Виждаха се човешки кости и черепи с всякакви размери: някои подредени покрай скалните стени; други — на йода в сложни и странни фигури; а трети — натрупани на купчини, сякаш в очакване да бъдат употребени. Върху импровизираните лавици лежаха старинни фенери, консервни кутии, ръждясали джунджурии от началото на века, индиански принадлежности и какво ли не. Пещерата приличаше на убежище на луд човек. Точно това и беше всъщност.